Късно вечерта е, нещо свири някъде, ту близо ту далеч, вървя от час и не искам повече. Искам да се прибера, ама и не искам, цялата ми глупост е такава. Играем си на искам – не искам. Напоследък си мисля… копеле, за нищо не ставаш, ама после си казвам, че с идиоти не разговарям и нещата се оправят…
Бледи спомени ми навяват минали преживявания, радио, списание, пиене, пушене, сила, умора, смях, плач, любов, омраза, еуфория, апатия, пълнота, самота.
Започнах връзка, приключих връзка, спечелих близост, отнеха ми близост… създадох draft, напуснах draft, разчистих си сметките, разчистиха си с мен сметките, препускам, спя, препускам, бели петна, между тях – междинни спомени… хипертония, холтер, бяло хапче, по едно всяка сутрин. Животът ми се измерва от сутрини до сутрини, тежки следобеди и още по-тежки вечери. Днес изпих ли си хапа? Не? Направо следващото значи. Едва обяд е, а вече всичко ме боли, що не легна да поспя? Що? Щото вече и това ме мързи да правя. Не пиша – мързи ме, не живея – мързи ме, не дишам – мързи ме… смърт. Твърде рано е…
Сънувам или по-скоро иска ми се да сънувам, чувам глас, отварям едно око после второ, определено съм буден, гласът продължава да шепти:
– Напред, само напред….
– Ма как така напред, накъде? – казвам си…
Писва ми, ставам, паля цигара, правя си кафе… от капсули, щото много почнахме да се изгъзваме напоследък. След това някакви неща се случват, денят минава, а аз попадам в бар, 11 вечерта е. Стоя до един отдавна протрит от бърсане дървен плот. Срещу мен барманка, гледа претенциозно. Питам я иска ли на кафе, не иска, има си приятел. Ма ходи си при приятеля тогава. После се сещам, че го познавам, страшен тъпак, избегнах куршум щом такива са по вкуса ѝ.
Прибирам се сам, всъщност това не е проблем, по-добре така…
Рано сутринта е, изпълнявам си ритуала, после излизам, навън е студено, въздухът, почвата, сградите, хората. Минавам покрай един хероинаджия. Уважавам хероинаджиите още от дете. Още от дете, когато се претрепах зверски с колелото, и само едни вени помогнаха на мен и свестиха майка ми, докато всички останали гледаха, сигурен съм, че един даже се смееше. Да се смее колкото иска, глупак…
Напоследък всички ме дразнят. Сигурно в моята антена е проблема, и тази констатация не променя нищо. Срещам се, за да ме дразнят, но мълча, станал съм по-търпелив, по-лошо е така, качват ти се на главата. Главата вече много ме боли.
Боли ме и като се сетя за А. Беше хубаво, беше гадно, беше страшно, беше успокояващо, беше… сега вече не е, двойка акробати, свърших, свърших я, или беше обратното, така и не разбрах, разделихме се, десет дена по-късно, тежеше ми, тежи ми, ще ми тежи. Десет дена по-късно заминах…
В Холандия съм, ще изпусна полета, някой е скочил пред влака, налага се прекачване, ходя от гара на гара, от един автобус на втори, стигам на време, излитам със закъснение… тричасово, без пукнат лев, потроших всичко на бургерите до перона, първият, не петят, без цигари, забранено е, а пушилнията не бачка, заради лошото време е.
В Германия съм, минавам през вскякакви квартали само не и германски, търся една книга, дето я търся от много време, намирам я, ликувам, после пак потъвам, заради книгата е, винаги ме разчувства Гинзбърг.
В Испания съм, ям кисели краставици и пия уиски в хотелска стая, два през нощта. Пресушаваме буркана, бутликата не. В пет азиатка светва лампа, лампата ми свети в очите, нищо, че е на двайсет метра от мен в друга сграда… мамицата ти, хората спят в пет, какви са тия лампи.
В България съм, като строителна площадка е тук, магистралите са навсякъде, пред нас, зад нас, в кенефа, до кенефа, магистрали да искаш, не ми хресват хората тук, хората тук не ме харесват. От това нехаресване пъпчасах, и се изнервих, къде да се дяна, няма къде, затова си лягам в десет, в толкова и станах вчера… кръговрат.
Аз съм старец в тяло на младеж, пушач в тяло на плувец, алкохолик в тяло на въздаржател… и не искам да си спомням онзи студен февруарски ден, когато всичко беше замръзнало, само аз и вуйчо ми се движехме, а наоколо живот нямаше. Минутите преди погребение са ми най-тежки, обикновено докато съм на път за църквата ми се гади, след това всичко отминава, изпадам в транс, след него отново мрак, светлина, мрак…
Леке съм… добряк съм. Често неразбран, не го казвам за собствена утеха, казвам го за нечия чужда… за чужди хора, които са били близки, вече не са, за някои от тях само добро или нищо, щот са мъртви, не буквално, а преносно, за други само лошо, щото не успяха да умрат, какво да ги правиш такъв е живота, продължаваме напред с гордо вдигната глава, докога ли? Докато не ми се скърши вратът от тежестта на тежката ми празна глава. Здрава глава излезна, не се оплаквам, много издържлива, въпреки че гордостта убива…
Плащам си данъците, житейските, не държваните, плащат ми и на мен, изхарчвам всичко, не ми трябват такива доходи, имам си собствени… нямам утеха, търся я, трябва ли ми, по-скоро не, значи спирам да я търся, живея си живота, живота си ме живее, и му е смешно, на мен не, на мен ми е спешно да излезна на разходка…
Късно вечерта е, нещо свири някъде, ту близо, ту далеч, вървя от час и не искам повече. Искам да се прибера, ама и не искам, цялата ми глупост е такава. Играем си на искам – не искам. Напоследък си мисля… копеле, за нищо не ставаш, ама после си казвам, че с идиоти не разговарям и нещата се оправят…
Текст: Константин Николов – Герак
Снимка: Иван Шентов
