„Мрачният ужас, който се прокрадва в нас с депресията
може сам по себе си да превъзхожда
физическата болка.“
Уилям Стайрън
В писмо до брат си, Винсънт Ван Гог улавя психическото напрежение, причинено от депресията, използвайки до болка откровена метафора:
Чувството е като да лежиш на дъното на дълбок, тъмен кладенец, с вързани ръце, напълно безпомощен.
Всеки, който е страдал от това така обсъждано състояние, знае, че водата в този кладенец е различна по биохимичния си състав от водата на обикновеното усещане за самота. Днес, дори и след като учените са стигнали до корените на депресията в исторически план и смятат, че ролята на РЕМ съня има пръст в цялата история, разбирането и описването на усещането от състоянието на депресия смущава тези, които са били на дъното на кладенеца и оставя в недоумение и неразбиране онези, които не са стигали никога дотам.
Никой не е улавял така ясно същността на тази безкрайна чума, наречена депресия, така както успява Уилям Стайрън в „Darkness Visible“ – книга за преживяванията му в това състояние и как се е измъкнал от него.
Стайрън, който за пръв път изпада в клинична депресия на 60 години, описва себе си като човек, който е страдал от тежка болест, но се е върнал, за да разкаже за бурята, която е вилняла в главата му, разразила се от най-различни фактори, между които химични реакции, поведение и генетична предразположеност:
Когато осъзнах, че съм попаднал в лапите на депресията, изпитах непреодолимата нужда да се възпротивя на думата “депресия”. Повечето хора я свързваха с меланхолията. Депресия е дума, която води началото си от около 1303 година и по-късно е използвана от Джефри Чосър (наричан баща на английската литература), който е долавял мрачните болестни нюанси в значението й.
“Меланхолия” все още можеше да се използва като по-подходящата и подхождаща на емоционалното състояние, обагрено с черни краски, но за съжаление беше заместена от другата дума “депресия” – една колкото скучна, толкова и отнемаща всеобхватното значение на “меланхолия” дума, която уж трябваше да описва стигането до дъното, а всъщност звучеше равнодушно, като че е банално и страхливо обяснение за едно толкова сериозно заболяване. Психолозите не са били наясно за семантичната вреда, която нанасят с думата “депресия” за подобно страшно и опустошително състояние. Думата се прокрадва бавно в езика като охлюв, оставяйки следите си с присъщата си злост и в същото време, предотвратявайки опасенията за сломяващата сила, с която протича.
Един от парадоксите на състоянието е, че въпреки широкото си разпространение в съвременното общество – депресията е най-често срещаното заболяване днес – симптомите са толкова незабележими отвън, че е изключително трудно да се определи кой е засегнат и кой не е. Това, което се случва отвътре обаче, не може да се сбърка:
Мрачният ужас, който се прокрадва у нас чрез депресията, е несъпоставим дори с физическа болка. Болката обаче не може да се определи веднага – не и като при счупен крак. По-точно може да се опише като отчаянието, което дирижирано от някакви зли игрички, разиграващи се в болния мозък, се явява като дяволски неприятното усещане да си затворен в изключително гореща стая. И защото не влиза въздух изпод вратата и няма изход от този задушаващ затвор, е напълно естествено жертвата да смята, че е изпратена на заточение.
