ЕВРОПА – ХИЩНИЦА
1
Светът гърми и вече оглушахме
от новини, от речи и събития.
Светкавично връхлитат новините.
И ти към всичко вече безучастен си.
Европа губи дъх от разрушения,
за стотен път под бойни знамена.
Париж е мъртъв. Лондон в запустение
събаря се за всички времена.
Един водач грозен и фанатичен
чертае кръстен знак до двата полюса.
Решено е, че днеска не от томове
Европа се нуждае, а от щикове.
Какво, че тоя въздух тук са дишали
Рембранд и Хус, и Кант, и Достоевски?
Със щик Европа сочи убедително
на своята култура и прогреса си.
Дали ще бъде залезът на Запада,
или нов свят под гръм ще се роди…
Светът гърми и вече оглушахме,
уви, за всичко станали безчувствени.
2
Те бяха много малки, но строеха
железниците твои, градовете ти.
Дълбаеха земята ти за руда.
Със трактори, с рала и героизъм
пореха угарта ти, равнините ти,
с надеждата, че няма да ги ритнеш,
да ги отминеш като жалки псета –
работниците твои, о, Европа.
И ето, ти изплащаш греховете си.
Забравила, че има справедливост,
разглезена, изтънчена и алчна,
ти смучеше злато от континентите.
Обираше фурми и диаманти,
какао, плодове, желязо, въглища,
подхвърляйки едно мизерно су
в очите на товарния добитък –
на твоите работници, Европа.
Сега се криеш жалка и уплашена
във тъмните подземия на Лондон.
Не се прозяваш скучно зад ветрилото,
не слушаш джаз и вече не танцуваш.
Гърмежите сега са твоя музика,
пожарите – достойния ти декор.
Но пак, уви, заради тебе мрат
под грохота на бомбите разкъсани –
работниците твои, о, Европа.
3
Аз не презирам твоите народи.
И вярвам, вече ти агонизираш.
Не връз трупа на своите работници
ще свършиш свойто поприще на хищница.
Ръцете, що изграждат, ще рушат
и цялата земя ще стане друга.
Но мене ти уби, Европа-вещица.
Над твоите котли със кръв и злато
аз дишах лакохолни изпарения.
Танцувах, пеех, пишех стихове.
И ето ме сега по-стар от тебе,
и като тебе застрашен от гибел.
Умниците над мойте стихове
ще се усмихнат мъдро, ще отминат.
„Поет реакционен“ – ще продумат.
За лишен път не ще пропуснат случая
да поприказват за надстройки, бази.
Ще продължават да спорят за Хитлера.
Ще си живуват в своята възвишена
естетика на уличния позив.
Европа-хищница, ти имаш синове –
стада многоприказващи и тъпи.
О, нека те да бъдат тор поне
за по-добро и плодоносно бъдеще.
Гърчи се ти, умирай и проклинай.
Дано сганта ти с теб издъхне, вещице.
А аз ще си умра от свойта рана.
ВЕЧЕРЕН СПОМЕН
Не бях те виждал дълго време. Ето,
ти мина днес в посърналата улица.
Над тебе в здрача светеше небето.
А моя тих и скръбен вик не чу ли ти?…
Очите ти са сини, както някога…
Очите ти във мене са се вглеждали.
А криновете в здрача се навеждали –
и слушали ни в парка да приказваме.
За мен дали понякога си спомняш?…
Не знам това, но аз не те забравих.
Безмълвно, скучно дните преминават.
Аз неусетно заживях със спомени…
С кого ще се разхождам вече привечер?
Различен съм от повечето хора.
За стихове кому ли бих говорил,
къде ще спра, когато ми е сиво,
когато ми е скръбно и студено?…
Ще се опитам да живея сам.
Но радостта, че слънцето над мен е,
ще стигне ли да стопли младостта ми?
САНТИМЕНТАЛЕН МОНОЛОГ
Когато си спомням за тебе, аз виждам китарата, книгите,
огледалото кротко във ъгъла, изкривения, нисък потон,
твойто тъмно лице до прозореца, озарено от слънцето привечер,
виждам как се усмихваш във здрача, как присядаш тихо на стола.
Погледни ме. Подай ми безмълвно ръцете си. Още веднъж. Още веднъж.
Аз ще седна до тебе във здрача. Ще въздишам до теб, ще се радвам.
Да се тътря пиян, ми додея, като просяк по кръчмите нощем
да се карам по ъглите нощем със стражарите и непознати пияници.
Аз тъгувам за тебе. Не виждаш ли? Аз съм сам, остарявам безшумно.
И отдавна разбрах, и отдавна узнах, невъзможно е
да се боря, да страдам, да се радвам така, както другите,
да не бъда безполезен пияница, пропаднал младеж и безделник.
Затова, в тиха утрин, когато се съмва над къщите,
аз ще седна на прага, ще гледам дърветата, слънцето,
Ще помилвам прозореца тихо, после сам ще налапам дулото.
И ще чуя за сетен път звук, кървав звук… когато полека се съмва.
ЗАЩО?
Защо ме милваш по ръцете ти?
Защо целуваш дланите ми тихо?
Защо така безшумно се усмихваш,
когато ме докосваш по ръката?
Защо до мойте устни дишаш ти
във ъгъла до кроткия тезгях?
Защо безмълно ти танцуваш в здрача,
когато дъжд над кръчмата вали?
И в тази ли дъждовна, синя нощ,
пияни ще потънем в тишината
под сянката на някой тъмен парк,
прегърнати ли пащ ше стенем двамата?
Защо във тази стара кръчма винаги,
винаги ме търсиш ти – и аз те търся сам?
Самотен през деня, но жаден нощем –
за твоя глас, за твоя танц, за теб…
Седни до мен сега… Танцувай с мене още…
…Дори да падна изтощен…
Кръчмарят утре ще ми каже тихо:
„Вий пак сте сам, приятелю – защо?“
ХОТЕЛ
Аз се качвам по старите стълби със червени килими,
с перила от дърво, от желязо, на всеки завой – огледало.
В тъмнината оглеждам се аз, ръцете, челото – сини, тъмни,
високият дръст, мойта дреха и палтото от слънце и прах пожълтяло.
Почуквам полека на свойта врата, отварям, а вътре е тихо.
Посреща ме с кротко лице моят собствен портрет от стената.
От прозореца, ето, пердето добродушно ми кима.
Часовникът спрял, двете рози увехнали във вазата.
Аз седя на прозореца, осветен от далечен фенер.
Комините – черни, луната – пламтяща във мрака.
Хилави кучета долу на тъмния ъгъл задрямали.
Черно е в къщите, черно – в небето, в моята стая.
…Откъде съм дошъл в този стар и затънтен хотел?
От коя ли страна, през кои океани и залези?
– Аз не знам. Но в нощта ме терзае жестоко носталгия:
вървя ли, мечтая ли, плача ли, аз съм тук – другоземец ли?
Аз говоря навярно на някакъв непознат и забравен език.
Може би прадеди са ми инките – жреци от загадъчен храм.
Аз не знам. Аз не знам. Тук луната седи на комин.
Двете рози увехнали във вазата. Тихо е. Във хотела съм сам.
ПРИЗРАЦИ
Не е ли чудно, че пак съм пиян?
Във улиците пусти и затънтени
фенерите задрямват. Долу там
стражарят крачи сам срещу луната.
Като големи кучета озъбени,
във тъмнината дебнат те и слушат.
Часовниците дълго се клатушкат
над техните лица посърнали.
Обичам ви, безмълвни, нощни призраци.
Един от вас стои над мен пиян
с очи големи, тъмни, впит
в утробата ми като дълъг паяк…
Той се усмихва тихо и мълчи,
и неговите устни нецелунати
ухаят на градини. А зъбите му
проболи са плътта ми като тръни…
Подкрепят ме съчувствено дърветата…
Луната аз облизвам със език…
Потта му е измокрила ръцете ми
и скърца под дъха му моя вик.
Изгарям като книга върху пламък.
Стражарите са сепнати от сън.
Поглъщам ненаситно потни камъни.
Часовниците зеят тъмни.
В полунощ нима съм умрял,
Бленувайки под някой стар фенер.
Не съм целунал никога навярно…
Но те, те бдят, те дишат… те ухаят…
НА ЕДИН БЕЗНАДЕЖДЕН
Колко тежък шамар ми удари ти
в тази стая наляна със здрач.
Но защо затрепера уплашено
и на пода се свлече със плач?
Не плаши се от своя шамар.
Аз съм същия мъж, погледни ме. –
Нямам тежкия бич на стражар,
във ръката ми чашата с вино е.
На колене пред мене не стой…
Аз съм болен от вино и ласки.
Разболях се от много пиянство.
А ти искаш целувка и бой.
О, така мълчаливо и мирно
твойте пръсти и длани ми дай.
Между тях да сънувам детинство
и луната над родния край.
Да сънувам шума от дърветата
и лехата със полски цветя.
Да пътуват шейните, звънчетата,
и снега да затрупва нощта…
Ти се смееш коварно. Защо?
Тържествуваш със смях безнадежден.
Ох, разяден е моя живот
от виното и твоите нежности.
Не остава ми нищо, наистина…
Ето чаша, до дъното пий.
Удари пак шамар, ако искаш,
и на пода пак гузно се свий.
Аз съм същия, ето ръцете ми.
Но сега ще ме видиш и друг.
Ще те бия с каиш и въжета.
Ти ще стенеш до моя ботуш.
И когато очите извърнеш ти,
ще те сложа на мойто легло,
да целуна устата посърнали
и студеното потно чело…
…
Стига, дяволе. Спри. Що за глупости.
Престани, замълчи, замълчи.
Твойта болест така ли лекуваш ти?
По-добре да затвориш очи…
Да изчезнат ръцете със виното,
тази стая наляна със здрач.
Да се свърши пиянския плач.
Да се свършиш ти сам, о, завинаги.
СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА СИНЬОТО МОМЧЕ
1.
Било е сън момчето от сребро,
със синята фуражка и пагоните.
Да разговарям със звезди и котки
причината навярно е във рома.
Не съм живял във двор между дърветата
под облаци и залези оранжеви.
За сребърно момче съм взел портрета
на негъра от френски календар.
Бълнувал съм пияни златни ангели.
Не е валяло, а съм слушал дъжд.
Било е тъмно, а съм виждал залез
и съм целувал не ръце, а стълбове…
От синьото съм съзерцавал сам
очи въображаеми и устни,
и празни чаши, и сълзи, и танц…
Пиян съм бил, разбирам, бил съм луд.
Не те очаквам вече… Ти ще тръгнеш ли
със слънцето, което си отива?
Нима отново ще залезнеш ти
без пламъци, без кръв и сълзи…
Пътувай, угасни във здрача, козирувай на дъжда.
Не те целувам, аз не плача пак, не се усмихвам.
…Въображаем ангел бил си ти – уви!
И ти залязваш.
Но синьото момче не е било
Момче от синя шапка и сребро
с очи на южен танц,
пияното момче, което шепне отдалече: Саша –
И тая нощ –
…Ах, старият фенер ме водеше към черквата
под нощен хоризонт.
Кубета от мъгла, кубета от луна и зима.
И аз съм паднал на снега
под две очи, студени и безмълвни…
Полиция! Полиция!
Спасете ме от мойте спомени.
Стражар!
Кажи да стане ден…
Но аз не ще плача…
Възможно синьото момче не е било.
О-ХИ-КУ-САН
Бездомна котка в тъмното пълзи
по стъпките на синьото момче.
Лицето му е тъмно от сълзи.
Плачи, момче…
Момчето под дъжда безмълвно плаче.
То търси своя ангел в тъмнината.
Но неговият ангел е пиян;
със златни къдри пее той във здрача –
О-хи-ку-сан, О-хи-ку-сан.
Развратен ангел, със очи от злато
танцува в кръчма черен и прозрачен.
Момчето плаче.
– – –
Танцувай румба, треперù.
С пияно гърло пей, подай бедро.
Звънти с червени гривни като негър. Румба.
По твойте пръсти въздухът гори.
Подай пламтящи рамене под лъх от ром.
Разтваряй колене под алчни устни като негър.
Румба, румба.
– – –
Момчето казваше: О-хи-ку-сан,
мой ангел от сребро. О-хи-ку-сан.
Но ангелът е гол,
върху паважа пред една врата.
Разяден е от танц и алкохол.
Със колене да съблазни нощта
О-хи-ку-сан е гол.
– – –
Но ти си проститутка или звер,
хермафродит си ти, О-хи-ку-сан.
И котката под стария фенер
от теб се отврати, О-хи-ку-сан.
– – –
Аз, синьото момче, не плача вече.
Но днеска аз живея във Китай.
Хо-клу-сай.
Мъглата тънка риза ми уши.
Чинг-ши, чинг-ши.
Пътувам във море под връх далечен
и месеца докосвам със ръце.
В страната на умрелите, О-хи-ку-сан,
сънувам мъртво, ледено лице.
Чанг-чан, чунг-чан.
Такава мъдрост учи Тао-це.
ДОРИЯН ГРЕЙ
1.
Челото е мъжествено и чисто,
със малка, нежна бръчка между веждите.
Той не говори, не скърби, не пита.
От стола само леко понаведен е.
На тънката си, мургава ръка
подпрян стои, тъй както е замислен.
Косите, тъмни, мълчаливо канят,
макар и недостъпни да ги милвате.
Очите, здрачни и студено нежни,
омекотяват строгостта на профила
под сянката на спуснатите клепки.
Лицето, замечтано и мъжествено,
със устните примамливо затворени,
излъхва странен чар на стар портрет.
2.
Със небрежна походка, студен и висок,
ти дохождаше бавно във здрача на стаята.
Беше синьо при мен. Ти изглеждаше строг.
Двете рози във вазата тънко ухаеха.
Ти присядаше тих, уморен до пианото,
прозвучаваше скръбен, дълбок полутон.
Над челото ти падаха къдри неволно. –
Нима страдаше ти, Дориян, Дориян?
Върху твоята тънка, изящна ръка
отразяваха блясъци нежните камъни.
Във очите ти светеше сребърен пламък. –
Ти желаеше нещо, нали, Дориян?
Аз те питах, но ти не говореше вече,
отегчен и от мен, – но нали и от себе си?…
Безполезно красиви, самотни до тебе,
двете рози в старинната ваза увехваха.
