Воев като поет

Нечутият глас на новата генерация

Малко момиченце

Бях дете в Русе, когато за първи път гледах записи от „Животът няма алтернатива“ Еко РОК Фест „Спасете Русе“, организиран по идея на Димитър Воев, един от първите рок фестивали след падането на режима.

Благотворителният концерт от 7 ноември 1991 г. има за цел да помогне на пострадалите от обгазяването русенски деца.

Разбира се, намериха се още няколко ентусиасти, с които да се качим на таван, където зачетохме първото издание на стихосбирката „Поздрави от мен боговете“.

Радвахме се на детски изглеждащите му рисунки. Приличаха на нарисувани от второкласник.

Не знам кога точно започна да ми харесва. Хванах се, че го чета и препрочитам през годините. Беше започнал да ми харесва без да разбера. Намирах смисъл в думите му, който се изменяше с възрастта. Така този смисъл не се изгуби и до днес.

Понякога, когато тягостната обстановка в страната ми дойде в повече чета текстовете му отново. Сякаш ги е писал днес, в опозиция на  всички онези неприятни поводи, на които ежедневно ставаме свидетели в България. Текстовете му звучат също толкова актуално, колкото през края на 80-те.

Прави ми впечатление, че днес има значително повече почитатели на Димитър Воев, на Нова Генерация. Несъмнено това има своите добри страни. Обаче си казвам: “абе едно време не беше точно така“.

Едно време не само, че не беше толкова разпространено да си от различните, а  хич не се гледаше с добро око на това. Не беше прието да слушаш такава музика, да четеш такава лирика. Със сигурност си на тежки наркотици. Със сигурност си педал, който трябва да си разкара обеците, да си подстриже косата, иначе никой няма да те вземе на работа. Със сигурност си проблемен. Със сигурност трябваше да отстояваш много повече алтернативните си вкусове, в случай че действително държиш на тях. Съответно често си бивал наказван затова в социума.

В случаите, когато си наказван многократно е необходимо нещо отвътре силно да те държи затова, за да не го пуснеш.

Обикновено, когато си говорим за средище на субкултури, даваме за пример сбирките на Кравай. Даваме за пример места с традиции в пънка, в пост-пънка, в дарк уейва. Действително тези места не са били толкова много в страната в края на 80-те. А представители на тази субкултура е имало в цялата страна.

Какво можем да кажем за по-малките населени места, където поддръжниците на контракултурата са били единици, смазвани от заобикалящата ги действителност. Вероятно, ако Воев имаше повече привърженици приживе, щеше да живее по-дълго. Вместо да бъде масово отритнат, оплюван, убиван всеки ден от социума приживе.

Патриотична песен

Димитър Павлов Воев е роден на 21 май 1965г. в София. Противно на бунтарската си същност, Воев израства като послушно и отговорно дете в семейството си. Особено отговорно към родителите си и към по-малкия си брат Симеон Воев, с когото по-късно свирят заедно. Отговорен също  към останалите деца в квартала.

По-късно тази отговорност е приложена в постоянство в свиренето му на бас китара, в писането, в пеенето,  в творчеството му като цяло, в създаването и развитието на темпото на въртене на светa, който изгражда. Израства още като срамежливо дете, юноша. Често се смущава дори да поздравява по улиците, което по-късно променя като навик.

По това време България се променя бързо.  На всеобщата сивота от обграждащите панелни блкчета, както и от по-масивните, следвоенни блокове от времето на Сталинизма, на сутрешните хора, редувани с т.н. утринна ведрина в училищата, на неработещите през събота и неделя магазини, на липсата на атрактивни стоки в тях контрастират с мнгобройните си цветове, претъпкани с разнообразни западни стоки новоизлезлите магазини Кореком.

Изведнъж всеобщата сивота е пропукана от това къстче от запада, което се размахва най-нахално пред лицата от народа, без да може да бъде докоснато от същите. Възможността да се сдобиеш с тоблерон, дънки, уиски се превръща във всеобщ стремеж. Кореком се превръща, в най-голямата обществена атракция в страната, където могат да пазаруват предимно моряци и тираджии, тъй като разполагат с  необходимата чужда валута, с долари. Тънките шоколади зад корекомските витрини остават копнеж за детските очи, които не могат да си ги позволят. А хич не се гледа добре на тези деца, които висят пред витрините, видимо неплатежоспособни.

Родителите от своят страна, готови на всичко, за да не лишават децата обменят валути, купуват долари. Пък и на самите тях им е така интересно да видят нови стоки, да обуят нови дънки или пък да пият по едно истинско уиски. Ех… разнообразие, до което малцина могат да стигнат! Създава се контракултура противопоставена на досегашната цензура, силно проявена срещу желанието да „изразиш себе си“. По това време съществува цензура дори в обличането. Различните прически са повод за нападки, за тормоз над демонстриращите ги. При положение, че тези, т.н. фрапиращи прически в много от случаите са се изразявали в това да се пусне по-дълга коса, а камо ли частично избръснати глави и опашчици. Тормозът върху по-нетипичния външен вид за времето си е всестранен, ежедневен. Прехвърля се върху личните интереси, най-често изразени в музикалните предпочитания.

От скришното слушане на плочи на Бийтълс по таваните продължаваме през свободното слушане на винили у дома към липсата на нова музикална информация. Излизат първите касетки. Манията по тях. Привилигированите да излизат от страната носят записи от чужди радиа, които се предават от ръка на ръка, за да се презапишат и слушат. Гаражите, откъдето можеш да си закупиш копия все още не са излезли. Появяват се първите касетофони с две гнезда. Родители късат плакати от вратите на стаите на децата си, разтревожени какво се случва с тях. Свалят се стикери на западни албуми от велосипеди по същия повод.

Психическият тормоз не се брои изобщо за такъв. Пребиванията също са на дневен ред. Превръщат се в нещо естествено. Това разделение на ние и другите е отявлено както в сблъсъците по улиците, така и в семейна среда.  Ако разводът не е широко разпространен до този момент, в края на 80-те вече е. Децата на разведени родители се срамуват от ситуацията в семейството си, но виждат все повече себеподобни в училище. За сметка на това Воев е от добро семейство, което го подкрепя.

100 години

Подкрепян е от семейството си дори в създаването на музикалната си кариера. Често бандите репетират в дома им на ул. „Иван Вазов“. Като ученик сформира заедно с приятеля си от детските години и съсед Кристиян Костов бандата „Парадокс“. Кирил Манчев е на барабаните. Причина за разпадането на бандата е постъпването на Костов на редовна служба. Воев и Манчев обаче избират да отидат в психиатрията пред казармата. Редно е музиката да продължи, затова през 1984г. Димитър Воев и Георги Маринов основават джаз дуета „Воцек“. Името е  взето от едноименната опера на Албан Берг. По-късно с участието на Пенчо Попов дуетът се разраства в групата „Воцек и Чугра“.

През 1985г. Воев свири с Васил Гюров в  група „Кале“ в продължение на година. Тяхната първа сценична изява е на 15 май 1987г. в Летния тятър като участници в  първият софийски РОК фест. Публиката до такава степен е шокирана от лириката, визията и цялостната концепция на бандата, че не позволява да изпълнят повече от 3 парчета. В следствие на скандализираната аудитория това е и последната сценична изява на „Кале“. Малко след това Васко Гюров прави група „Ревю“, а Митко Воев основава  „Вход Б“, която по-късно е прекръстена на „Нова Генерация“.

През 1991г. дарк уейв бандата, в състав от Димитър Воев (бас китара, вокал), Симеон Воев (китара, вокал), Екатерина Атанасова (синтезатор, вокал) и Георги Стоилов (вокал) издава албума Forever чрез DS Music. Forever е емблематичен със своета провокативна лирика, с нетипичното си звучене, с   легендарните парчета, част от които са: „Прилепът“, „Арлина“, „Мухата“, „Патриотична песен“, „Тъмна земя“, „Нова генерация завинаги“.

Несъмнено, когато говорим за Митко Воев говорим за него повече като музикант, отколкото за Воев като поет. Разбира се, музикант е равностойно на поет в неговия случай. Намира смисъл в играта, в създаването, в сътворяването на свят, на действителност, различни от лесно смилаемите. Затова в реда на нещата е да има спадове, през който обикновено преминава. Разбира се, те го „поставят в неудобно положение“. Често го изнервят. Някак се опитват да заглушат посланията му, да не ги разпространяват.

Не ги пускат по телевизията и радиото. Това доста го смъква. Търси обяснение, причина поради която нещата се случват по този начин. Причина, поради която дълго време привидно не се случват. Намира утеха в творчеството, мечтите, сънищата и до голяма степен в самотата си. Самотата е негов двигател, чрез който идеите изкристализират противно на тълпата, която го задушава. Хич не му харесва тя да влиза в пространството му.

Времето за себе си по някакъв начин му позволява да не бъде съборен, да вижда други самотни по улиците, които страдат от ситуацията в страната, от режима, от всеобщото заобикалящо късогледство.

С промените  навлиза и тая епидемия по наркотиците, която бързо се налага като форма на протест. В този контекст протестът на Воев е по-различен. Той не се открива чрез алкохол или наркотици. Дори не обичал да  усеща мирис на цигарен дим по дрехите си. След като среща бъдещата си съпруга Нели Недева-Воева тя му повлиява  по отношение на консумацията на месни продукти.

Сключват брак на 5 септември 1989 г. Заедно имат две дъщери Магдалена и Димитра. Поради здравословни причини от страна на Воев техният брачен живот продължава 3 години.

Тъмна земя

Бандите от 80-те в страната до голяма степен създават контракултурата в България. Надават вой, за да изразят несъгласието си с тогавашните порядки, неъгласието си против режима, против системата. Освен всички изброени досега, тук влизат банди като „Клас“, „Ера“, „Контрол“, тук е Милена Славова, „Атлас“. През 1992 г. излиза хитовото парче по текст на Димитър Воев, в изпълнение на  група „Атлас“ – Кукла, което участва 64 седмици в класацията Топ 20 на БНР, както и е излъчено по VOA Europe.

Като по-малка не съм различавала как контекстът на онова време натоварва песента с политически заряд.  Макар Воев да e аполитичен, времето ѝ е придавало политически конотации. От сегашната ми перспектива е лесно да припозная бялата кукла като събирателния образ на ограничения индивид, т.н. нормален. Тази  политика  се следва от хилядолетия. Пътят е неразбираем както за куклата, така и за човека, идеала за човек. Въпреки това ги разделя.

„Има ли власт, която да дава живот и на вас?“

Възможно ли е да има политическа воля за прекратяване на  хилядолетната политическа практика за лесно управление на масите?

Текстовете на Воев не са политически. Антисистемни са. Писани са против режима, против системата не само през 80-те, а против системата генерално. След първоначалната еуфория от демократичните промени към т.н. светло бъдеще държавата се превърна в голям Кореком. Арогантността от онова време се пренесе и днес заедно с хората, застанали пред витрините на магазини без да могат да си позволят да влязат в тях. Ако Димитър Воев беше жив днес той би бил против тази система отново.

Против генералната идея за система. Как не,  като уж е друга, а актьорите са същите. Същите са тези, които решават кой да живее и кой да бъде убит. Та нека видим каква е причината за смъртта на поета. След протяжно лутане около поставянето на диагноза е открит  тумор в мозъка му. Популярна хипотеза за израстването на този тумор е, че Воев е една от жертвите в следствие на аварията в Чернобил.

Факт е, че не му е оказана медицинска помощ навреме.

Първоначално не е приет в болница, тъй като няма свободни легла. Това продължава изключително дълго време. Същевременно туморът расте. В случай, че му беше оказано навременно лечение можеше да не си замине толкова млад. Едва на 27 години.

От друга страна, дори да го бяха приели на време, как можем да бъдем сигурни, че болничните заведения през 1992 г. в България щяха да му предоставят необходимата медицинска помощ. Далеч по-голяма трагедия за твореца би била невъзможността да пише, пее, свири в следствие на лекарска грешка.

Така на 5 септември 1992 г. Димитър Воев напуска тази „тъмна земя без светлини“.