Тя беше млада и невинна,
Излизаше от манастир.
Едва шестнадесетгодишна
разби душевния ми мир.
Четвъртък беше ден за гости,
тя често идваше у нас.
Тогаз “Пъстървата” от Шуберт
ни пееше със нежен глас.
Ала веднъж изви се буря
и тя остана да преспи.
Не можехме да я оставим
във нощ такава да върви.
Тя бе доволна. За отплата
всред грохота на буря зла
тя пя “Пъстървата” от Шуберт.
Тя часове подред ни пя.
Отстъпихме й мойта стая,
Останах във салона аз,
Ала предчувствах, че ще дойде
И я очаквах във захлас.
И вярно, тя се върна бързо
И боса в ледения мраз
Тя пак “Пъстървата” от Шуберт
Изпя за мен със сладък глас.
Пригласях й, и бе чудесно!
Солфеж-фантазия, мечта!
Докато пеехме, и нежно
към мене се притисна тя.
В един миг всичко се обърка,
във плам любовен тръпнех аз,
но тя “Пъстървата” от Шуберт
подсвиркваше си в този час.
Тогаз й казах: “Габриела,
но моля! Аз съм огорчен!
На едного бъдете вярна!
Решете: Шуберт или мен!
Смразен, аз отговор очаквах…
Видях го в нейните очи.
Тя най-спокойно се обърна,
и пак да пее продължи.
Измина половин година.
Оказа се внезапно, че
налага се да се венчаем.
От мен тя чакаше дете.
Стояхме двама пред олтара.
На попа тя не каза: “Да”,
ами “Пъстървата” от Шуберт
невъзмутимо му изпя.
Измина време. И една нощ
всред буря моята жена
роди в леглото ми пъстърва,
и Шуберт я нарече тя.
Сега живея сам-самичък,
във жилището си седя.
А Габриела си замина –
във крайна сметка полудя.
Седя със часове и мисля
втрещен, унесен, замечтан,
и наблюдавам малка рибка
как плува във един буркан.
И моята готвачка стара
предупреждавам с поглед вял:
“Не ми поднасяйте пъстърва,
от нея се изривам цял”.
Превод от френски: Вяра Тимчева
Още от Борис Виан в Четилище
