Такава мешаница на карнавала като в нашето село не вярвам да има другаде. Те затова му казват най-различно. От дете помня “станчинари”. Не зная откъде е дошла тази дума, но мене ме впечатлява със звучността си – сякаш е кратка мелодия, акомпанирана от чанове. По-късно започнаха да използват “кукери”. Сега предпочитат да казват “карнавал”. Наложи се от общосветовна гледна точка, но всеки, като направи сравнение с чуждите карнавали, може да се досети, че поради съществена разлика трябва друга дума.
В наше село има доста махали. Като идваш от града, първо влизаш в Митериза. И тази дума не зная откъде се е пръкнала. Това е махалата на първите преселници от Извори. Преди края на Втората световна изворлии са имали там ниви. Тръгвали са рано сутрин от родопското си село, изминавари са десетина километра, за да стигнат до имотите си. След войната новата власт ги е заселила в близост до препитанието им и така се е появил Митериза.
Като минеш Митериза, следва централната махала. Тя няма име, но най-добре си личи като самостоятелна. Обхваща местата на старите воденици и хората с най-дълбоки корени в селото. Незнайно откога е пресечена от дълблока вада, отдаваща част от реката на воденичните камъни. Сега тях ги няма, но може би като закотвени стоят в родовата памет, та преди местните избори, тук най-често се чува: “Ние кмет-преселник няма да допуснем!”
Нагоре по полите на Родопите направо е Улука, а наляво е Терасите. Първата наистина прилича на улук. Къщите там са наредени безстрашно край дерето – естествен колектор на дъждовните води, леещи се от стръмните хълмове, оголени от столетната сеч. Често се случва да прелее, но хората от тази махала се справят с предизвикателството. Втората се изгради през 70-те години, когато терасовидните лозя се парцелираха, за да се раздадат на преселниците от дълбокородопското Мостово. Най-много от цялата работа, разправят, намазал тогавашният кмет на селото или поне той собственоръчно събирал рушветите.
По пътя за Марково е Трайковската махала. Сега по-богатите хора вдигат там къщи и добре ги пазят с огради и видеокамери. Остана да спомена циганската махала. Само тя е от другия бряг на реката. Само тя си има собствено гробище. Най-много магазини на човек в нея се падат.
Всяка от махалите на селото си има свои карнавалски маниери.
Изворлии се обличат като класически станчинари: шарен костюм, два големи чана на кръста, някаква кърпа на главата да скрие врата, мрежеста маска с израз на китайска порцеланова кукла. В дясната ръка държат “фуска” – изсушен и надут пикочен мехур на крава или коза. С лявата вирват калъчка – дървено копие на ятаган в мащаб 5:1. Фуската е за удряне по гърбовете и по главите на зяпачите. Калъчката е за стържене по вратовете.
Преселниците от Мостово се маскират баш като кукери – висока конусовидна маска, народна носия и много вързани на кръста холапки. Първо тях изключих от моите съмнения, които скоро ще изясня.
От Улука с боя за обувки и с почернени кравешки опашки мажат и шибат зяпачите на карнавала. Ако някой иска да изкорени сеирджилъка, трябва да търси извършители от тази махала. Но за този разказ е важно, че и хората от Улука си връзват два големи чана на задниците и ритмично подскачат с тях на карнавала в селото.
От ромската махала си навличат пижамите и комбинират – кой с фуска, кой с калъчка. Маските им са всякакви – картонени, телени, пластмасови. Но винаги имат ръкавици. Разпознаването ги тревожи. Употребяват чановете, както го правят изворлии и тези от Улука.
Най-артистични са от централната част. Те превръщат ремаркетата на тракторите в сцени на маскарадната си изобретателност. Тътрят “чудовища”, пробват с тематични провокации. Даже се беше разчуло, когато учех в гимназията, за маскиран, задържан в ареста с канарчето си в клетка. Доносник подшушнал, че символизирал положението на народа.
Само за хората от Трайковската махала нямам категорична представа как се маскират и какво им е каранвалното поведение. Но и тях ги причислявах към заподозрените.
За какво са всички тези подробности ли?
Преди 7 години бях отворил гаража и се бях залисал с ъглошлайфа в единия му край. Влизах, излизах – ходех до избата, тя е от другата страна на къщата. Кога да затварям гаража, бре! Нещо терсене ми се стори ситуацията. Огледах, огредах – чановете ги няма. Въобще не ми се вярваше да са ги откраднали. Питах съседите, питах на щерката съученици да не са ги взели на майтап. Никакъв майтап не излезе да е. Някой ги беше гепил. Примирих се – здраве да е! Първите 2-3 години от случката не излизах на карнавалите – не ми е интересно да съм публика. Но когато за първи път след тази кражба отидох, не помня друго, освен че чух звъна на моите чанове. Втресе ме! Прадядо ми ги е лял и ковал лично с двете си ръце. Дядо ми и баща ми са ги пазели като очите си, от тях са носели рани по бедрата си. Когато те удрят цял ден само на едно място ръбовете на десеткилограмовите хлопки, се получава кървящо прожулване. Лично съм се убедил – такива рани бяха, че на другия ден ходехме на лекар за болнични.
Та чух чановете и тръгнах да търся откъде идва звънът им. Открих ги. Висяха отзад на кръста на маскиран по изворлийски. Значи към Митериза да се насоча, си казах. Така и направих. Чаках крадеца на гюме, както се казва. Да, ама повече звън от моите чанове не чух. Може да съм сгрешил, казах си. На следващата година, като задумкаха тъпаните и отекна мешаницата от звънци, пак излязох. Както винаги зяпачи от града и околните села колкото искаш. Тротоарите фрашкани като едновремешните опашки за банани при социализма, стадий от комунизма. И пак си чух чановете. Пак ги отгрих, но този път ги тръскаше облечен по маниер на човек от Улука. Не отидох предварително към Улука. Тръгнах след заподозряния, но по едно време той се шмугна в една навалица и го изпуснах. На третата година отново си открих чановете. Следата водеше към ромската махала, но отново не можах да ги проследя докрай.
И тази година се случи същото – намерих ги и тръгнах много плътно след човека, който ги носеше. Оглеждах го и обмислях от коя ли махала може да е. По едно време го гледам – остави чановете в багажника на една кола, качи се в нея, но не тръгна, а зачака някого. Тогава ми просветна. Не беше от селото. Хукнах за вкъщи, запалих колата. Добре, че я бях оставил на улицата, та можах навреме да се изнеса на околния път, по който отбиваха движението по време на карнавала. Спрях там и зачаках да се появи колата на ония с моите чанове. Мина тя край мене с трима младежи вътре. Тръгнах след нея. Отиваха в града, това ме ядоса още повече. И гражданите щом почнаха до ни гепят чановете! Реших да ги следя докрай. Дестинацията, както сега е модерно да се казва, им се оказа някакъв бизнес център. Влязоха те в сградата, но не извадиха чановете от багажника. Аз спрях почти пред входа. Стоях си в колата и чаках. Обърнеха ли ми внимание, щях да искам да говоря с шефа им за евентуална кражба. Не след дълго дойде онзи, когото видях с чановете, чукна ми на стъклото. Свалих прозорчето.
– Защо ни следиш?
– Има нещо мое у вас – чановете.
– Ела да видим каква е работата.
Влязохме в един офис на партера. Пред нас застана изтупан бизнесмен, около моя набор трябва да беше. Изтупан, изтупан, ама с големи торбички под очите – чак да го съжалиш. Обясних и на него. Прати той момчето да донесе чановете и ме пита:
– Как ще ми докажеш, че са твои?
– И на двата отвътре пише “Качо” – името на пра-дядо ми. А единият тежи 80 грама повече.
Погледна той вътрешната част на чановете. Намръщи се, но призна, че пише така, както им казах. Подадох му личната си карта. Той я огледа и отсече:
– Няма да ги мерим. Взимай ги. Ние ги купихме. По закон са наши, но по моя преценка нека пак да станат твои.
Чановете стояха пред бизнесмена на пода. Доближих ги, наведох се и ги вдигнах бързо и поривисто. Направих няколко крачки с моите чанове, но ми се видяха натежали, сякаш са им напластявали нови килограми метал. Нещо ме клъцна в гръбнака. Свих се и ги изпуснах на пода.
– Помогнете на човека! – извика бизнесменът към младежите.
Подхванаха ме и ме настаниха на един фотьойл. Докато чаках да ми мине, се замислих. Дъщерята следва в Германия. На нея чанове не ѝ трябват. Внуци ако имам, няма да е скоро – тя първо гледа престиж в науката. Аз с тоя кръст вече не ставам за тях. Какво пък! Нека и гражданите да стават станчинари!
Станах, огънах се леко в кръста за проба. Минало ми. Пак вдихнах чановете, но ги върнах на предишното им място – пред краката на набора-шеф.
– Щом по закон са ваши, да си ги ползвате със здраве. И не ме интересува от кого сте ги купили.
© Веселин Д. Делчев
