Ангелинкова ни преподаваше по биология. Вечно ходеше с пола, достатъчно къса, за да се види съблазнителна част от бедрата ѝ. Над кръста не беше много пищна и сигурно това беше начинът да компенсира. Носеше две-три еднотипни поли, приели формата на леко изпъкналия ѝ задник. Краката ѝ бяха хубави! Глезените – фини. Бедрата – леко пухкави. С пъргави крачки връткаше подгърбието. От биологията запомних само “венчелистчета” и “тичинки”. А, и урокът за оплождането направи силно впечатление на нас, мъжкарчетата-пубери. Обаче онази Ангелинкова е още пред очите ми.
Тогава бяхме по кабинетната система, всеки учител имаше свой принцип за разпределението на класа по чиновете. При едни седяхме по реда на номерата. При Атгелинкова момичетата заемаха предните маси, а момчетата – задните. В дъното се намираше нафтовата печка. Тогава петролните деривати бяха евтини. Но да не се отклоняваме. Всъщност много човещинки бяха евтини – особено сексът. Право да седим, криво да мерим – така го помня онова време. А който беше верен на партията, нямаше никакви проблеми. И за секса, и за извън секса.
Атгелинкова беше партиен член. Владееше агитацията за режима на развитото социалистическо общество. Веднъж ни обясни, че колкото по-дълбоки гънки има мозакът на човек, толкова той е по-умен. Непосредствено след като ни открехна в тази посока, попита дали се сещаме коя историческа личност е с най-дълбоките мозачни гънки. Мълчахме. “Ами, Ленин!” – провъзгласи Ангелинкова. За роднините ѝ се говореше, че повечето били в София – на важни постове, включително в охраната на Тодор Живков. Може би, защото имаше такъв “гръб”, си личеше, че не ѝ пука от началства и сплетни. Когато не преподаваше урока, тя сядаше на поставения до нафтовата печка стол, кръстосваше крака и се заглеждаше в пода. Момичетата изпълняваха писменото задание, определено от Атгелинкова, а ние – момчетата, малко по малко се престрашавахме. Извъртахме глави и забивахме поглед в най-ниската част от кръстосаните крака на учителката. Там, където на сантиметри по-навътре е мястото, с което можеш “да я правиш да умира”.
В началото се опасявахме, да не вдигне внезапно погед и да ни разкрие. Нищо подобно! Атгелинкова си гледаше все надолу сякаш казваше: “Действайте, момчета! Събирате материал! “. Сега си давам сметка, че тя с периферното зрение е следила жадните ни визуални забивки. Даже може да я е възбуждало.
Веднъж се бях заблял нанякъде и Ангелинкова го беше забелязала: “ За него зная за какво мисли – стресна ме красавицата, като сочеше по-едрия и по-развит съученик до мене. – А ти за какво мислиш?!” Нямах достатъчно опит, за да я разбера. Сега предполагам, че Атгелинкова се е чудела на несексуаланата ми замечтаност. Може да греша – имаше мотив да ми връща закачка. Дни преди това я бях попитал в час дали като заровим едно семе в пръстта, то ще поникне. “Ако му осигуриш условия, ще се развие “ – отговори биоложката уж спокойно, но не успя да прикрие напълно раздразнението си. Бях я принудил да отговаря прекалено обобщително, а тя обичаше да показва професионалност с подробности.
Ангелинкова имаше и друг пиниз. Кабинетът по биология беше в края на г-образния западен коридор. Обикновено дежурният ученик чакаше на вратата да се зададе учителят и извикваше “ Клас, стани! Клас, мирно! ” Тя се появяваше, даваше му знак да мълчи и бързо се скриваше отново зад ъгъла. Наостряше уши, чакаше да чуе какви ги вършим. Разнасяха се псувни, имитиращи неврозни състояния на възрастни, недоволства на опипвани съученички, фрази от вицове.
Веднъж Ангелинкова чу следното:
– Кажи “Левски”!
– Левски.
– Да ядеш говна с трески!
Влезе в кабинета разярена. Докато се усетим, хвана шегобиеца с едната ръка за ухото, а с издаден свит среден пръст на другата му натресе силен комбул по темето.
– Ако още веднъж чуя тези приказки , ще ви се види светът тесен! – изсъска Ангелинкова към всички.
По това време мъжете-преподаватели бяха достатъчно, за да се развият интересни за начинаещите възпитаици “заварки”. Директорът и заместник-директорът бяха мъже. По география и по химия преподаваха също мъже. Виж, химикът беше верен на жена си и можем да го отпишем. Но другите си знаеха реботата. За директора чух коментар вкъщи, че са го видели как качва математичката на самотно място в колата си. За Ангелинкова ни осведоми Шкодрича от осми клас:
– Покатерих се аз на прозорците на физкултурния салон и какво да видя – заместникът с биоложката на дюшека… По едно време Сашинкин извади един – ей толова, е !
След дипломирането си, бях разпределен в община край Бургас. Не ми се стоеше в селото. Взех си квартира в града. Често се движех по крайморските улици и кафенета. Излизах с приказка, че съм от Пловдив и бургазлийките “кълвяха”. Така се запознах с двойник на женския образ от стария френски филм “ Жул и Жим”. Който не го е гледал, до го види в интернет – внимавайте с този тип жени! След като разбра къде точно работя, “двойничката” изчезна. На събиране на маса с колегите от лаф на лаф се оказа, че тя била за кратко учителка в същото училище, в което ме запокити разпределението. Като мина аперитивът и се развързаха езиците, ме осведомиха: двойникът на женския образ от “ Жул и Жим” покрай даскалуването се хванала с осмокласник. Работата се разплела – ученикът почнал да се хвали, и я уволнили. Тогава се сетих за Ангелинкова. Ако споменът ми за нея не беше предизвикан, сигурно и аз щях да съм забравил подробностите. Голяма работа, че някаква учителка преди 30 и повече години давала “материал” на подрастващите. Това е като да хванеш плочкаджия да ти направи баните и коридорите на новата ти къща. Отиваш на работа, връщаш се – част от площта е облицована. Пак няколко пъти отиваш на и се връщаш от работа – всичко е готово. Плащаш и ти е кеф, че се движиш по хубави плочки. Не мислиш за качеството на залепващия материал и кухините под плочките – нали специалист го е правил.
Минаха доста години. Зарязах учителството. Насам-натам в чужбина. Да, ама капиталчето, натрупано в по-развитите страни, най-сладко се харчи в Родината. Върнах се… Почнах с частни уроци по английски. Сега ходя у един съучененик да “подсилвам” сина му.
Наскоро наборът намери време да се разговорим за това-онова и мешду другото подхвърли:
– Нашата Ангелинкова отново работи в училището? Замествала. Ти не можеш да си намериш работа, ама за “старите пушки” има.
– С пенсионери директорите пестят пари чрез лекторските – обясних.
– Парите са едно на ръка – продължи съученикът ми. – Синът разправя, че била много “яка”. Хич не ѝ пукало.
– Ами, да – ще си кара като едно време.
– Но за беля оня ден питала едно наперено хлапе – ходело с разноцветни прически и нещо като обеца на езика: “Знаеш ли кой е Левски?” Хлапето се захилило ядно: “А, онзи, дето го клахме ли?!” Скочила към наглото, ама се строполила – над 75 години е. Сега е в интензивното.
© Веселин Д. Делчев
