Тези софийски нощни улици са лекарство за мен. Като малък криех в задните дворове на кооперациите около „Витошка“, Графа и „Раковски“ първи цигари, целувки и кашета. Сега стени и катинари са взели спомените ми за заложник и само тези улици ги връщат за малко. Светулките избягаха от тук, а аз оставам, но някой друг. Разминавам последните трамваи и преобръщам дните в главата ми.
Избухвам, после се извинявам, а накрая съжалявам, че съм направил крачка назад. Винаги съм си представял тази група и когато ми се случи, бях вън от себе си. Знам колко са трудни отношенията и че изискват компромиси, но като че ли всяка отстъпка ме отдалечава от нея. Първо се съгласих за името. Бях толкова развълнувам, че групата се получава, и не исках да развалям общото въодушевление със спорове за името.
Така се стигна до „Евтин театър“. Според мен проява на дебелашка самоирония и лош вкус, като цяло. Според тях обаче е много „пънкарско“. Цялата тази постсоц пънкария на границата с чалгата е в тежък конфликт с естетиката ми, но нали „музиката може да изпълни името със съдържание“, та се съгласих. Сега пак отстъпих. И първият ни концерт ще бъде на метал фестивал в полуразрушена някогашна дискотека. Организаторът, стара софийска кримка, не изтрезнявал от 82 година, смята, че ще се вържем много добре в концепцията му за новата музикална сцена на София. Ще открием ивента, а след нас ще излязат истинските групи. И ние щото сме пънкари, се съгласихме. Няма значение, че публиката ще е едно голямо, дебилно, некъпано, метално петно. Този път казах какво мисля по въпроса, блъснах вратата след себе си и излязох. Щом се озовах от другата й страна, вече знаех, че утре ще се появя с подвита опашка за концерта. За да спася самоуважението си обаче, ще изпусна саундчека.
В устата ми цигара, а в ушите ми Stone Roses. Елегантни, ненатрапчиви химни на тъгата. Идеален саундтрак за вечерта. И нямам нищо против дори да ми е последната. Вадя ацетонов маркер и пиша на полуразрушена телефонна кабинка „Евтин театър“. Вероятно не трябваше да реагирам така, но избухванията са нормални за бандите и никой не ги взима насериозно. Утре ще отида все едно нищо не е било, ще им намигна и ще се опитам някак да оправя нещата.
Притеснено ми е дали концертът ще мине нормално и не искам да утежнявам с лични отношения вечерта. Случвало ми се е да се притесня и да блокирам. А понякога съм толкова вдървен и потънал във вниманието си към изпълнението, че изпускам да се насладя на музиката и прекарването. Или пък пия няколко бири, за да се отпусна, и после става мазало. Не се чувствал добре в рок енд рол клишето – пиян на сцена. Когато свиря лошо, потъвам в сиви мисли с дни. И обратното. Ако мине добре първият ни концерт, групата ще се вдъхнови и ще набере инерция, а аз ще се нося над земята. При провал може някой да се разколебае. Аз не. Убеден съм в качествата на тази банда. В предишните ми банди не вярвах, но знам, че тази група има всичко, което е необходимо, за да се получат нещата. Талант, малко лудост, постоянство и прагматичност. Спирам да мисля за утре.
Вдишвам дълбоко. Вече се усеща есенният хлад и скоро ще застуди. Но сега ми мирише на дъжд без да е валяло. Като в Манчестър. Зад онази стара фасада от славните времена на софийския модернизъм има стогодишна череша, която обирахме още в деня, щом плодовете станат алени. Не я виждам, но знам, че е там, и ми става топло. Така както като направим ново парче. Все едно пак съм дете и нищо няма значение освен играта ни. Toва е номерът на бандите – не ти дават да порастнеш, колкото и да те натиска живота. Реалността остава зад вратата на репетиционната.
Следващата песен в плейлиста не ми харесва и я прескачам. Може би трябва да я изтрия от плейъра. Идват James. Приклякам пред мазегинчето да си взема една бира. Посрещат ме зелени очи, които ме омагьосват. Не очаках най-красивото момиче да работи тук, въпреки че от музиката знам, че под земята са най-ценните неща. Устните й се движат, но не чувам какво казва. Осъзнавам, че не съм свалил слушалките си и ги махам с едно движение, но вече е късно. Тя се смее и аз се панирам.
- Една „Ариана“ – казвам в безпомощ, а тя продължава да се смее.
Обръща се нейде назад и аз имам възможност да я огледам. Черни ластични дънки, Doc Martens и избеляла сива тениска. Малко прилича на Джъстин Фришман от Elastica. Спира ми дъха. Слага зелена бутилка пред мен и ми го връща. Пак се смее. Изваждам по-едра банкнота от платненото ми портмоне и я подавам в ръката й. Пръстите й са дълги, а ноктите й са в блед лак. Изчаквам да ми върне ресто, но тя не го прави. Продължава да се смее, след което очертанията й се губят и изчезва. Взимам си бирата и правя 10 бързи крачки надолу по улицата. Там си я отварям със зъби и сядам на тротоара. Ей такива неща ти се случват, като свириш в група.
Oтпивам първа глътка, и си дърпам силно от бялото „Виктори“. Знам, че разните брит агенти и разни подобни пушат бяло Боро, но аз залагам на нашето. Подкрепям местната сцена, както се казва. А е и въпрос и на възможности. Емоцията от момичето е толкова силна, че остава на заден план целия свят. Само басът на Гейл Ан Дорси влиза в мозъка ми и започвам да си тананикам с него. Носи мелодията, но и държи ритъма. Когато Боуи започва да пее, ставам и тръгвам надолу по „Витошка“. Спирам музиката, за да осмисля вечерта, но бързо разбирам, че няма нужда от това. Всичко е емоция и само бих я развалил. Разминавам се с мъж в дълъг шлифер, който си говори сам. От разговора му долавям само „Така става, като не внимавам“. Свивам в моята пряка и след малко вече съм в нашия вход . Веднага разбираш, че тук живеят стари хора. Специфичната стипчива миризма ме кара да задържа въздуха си. Не пускам лампата и изкачвам с три крачки стълбите. Понякога майка ми забравя да извади ключа, но не й сега. Пристъпвам тихо, изхлузвам си обувките и губя равновесие. Залитам и се подпирам на шкафчето за обувки.
Връзката ключове пада на земята и чупи тишината. Застивам на място за минута. Сигурен съм, че майка ми се е събудила, ако въобще е заспивала, но не се появява. Вероятно си мисли, че съм пийнал и не иска да създава неудобство и за двама ни. Влизам в стаята си, събличам се и си лягам. Пускам си Аnathema и се опитвам да се унеса. Не се получава истински сън, а нещо като бълнуване, в което се появяват призраци от миналото и бъдещето. Към 5.30 свалям слушалките, за да послушам песните на птиците. Към шест са си казали всичко, и се връщам към музиката. Унасям се за кратко и към 9 часа отварям очи, облекчен, че съм дремнал няколко часа. Майка ми е тръгнала на работа, но на масата в кухнята ми е оставила сандвичи с кашкавал, завити във фолио, които да си пусна в скарата. Не съм гладен и си ги оставям за обяд. Правя си дълго кафе и излизам на балкона да го изпия. Вдигам си краката на парапета и си запалвам цигара. Главата ми се завърта и притварям очи.
Бризът ми носи добро усещане за тази вечер. Срещу мен възрастната дама със синя коса полива мушкатата си и аз й се усмихвам. Тя се прави, че не ме я видяла, но съм сигурен, че й е приятно. Пия кафето на бавни глътки и с всяка следваща вкусът на шоколад става все по-осезаем. Ида купува скъпо италианско кафе, което не отговаря на доходите ни. По-скоро на нейните доходи, защото моите понякога съвсем ги няма. Това обаче няма значение. Като свириш в група, много неща нямат значение.
Пускам си „Jeopardy“ на The Sound и обикалям стаята. Представям си малки запушени барове, раздрънкани бусове, дъжд, скандали и велики гигове. Плочата свършва и взимам кухата китара. Хващам случайни мелодии и си тананикам. По-късно ще просвиря парчетата на баса, но сега не ми се пипат дебелите струни. Никога не съм си падал инструменталист. Не се възприемам за музикант, а за келеш, който свири в банда. Moже би, защото не съм талантлив, но не само. Стю Сътклиф или Пол Маккартни. Винаги Стю.
Свиря на един Stingray 1985 , натурален финиш. Достатъчно винтидж, за да е гъзарски, но в идеално състояние. Супер инструмент, който баща ми прати от Прага. Последната му известна дестинация преди съвсем да се затрие. Надявам се да си прекарва добре и да се видим след десет години случайно на наш концерт в някое европейски веню . Като свириш в група, се случват такива неща.
Пускам метронома и изсвирвам парчетата от начало до край. После упражнявам системно само някои фигури, които ме затрудняват. Прекалено усложнявам партиите си и на живо трябва да съм внимателен. Комплесарска проява от липсата на талант, но какво да направя. Човек трудно може да избяга от себе си. Разбира се, ако свириш в група, това е напълно възможно, но засега не ми се отдава.
8 наши песени и два кавъра – „Atmosphere“ на Joy Division и „Sometimes“ на My Bloody Valentine. Направихме парчетата за половин година. Три на Анди, две мои, две на Соня и една на Краша, ако може да се приеме за истинско парче. Първоначалните идеи добиваха нови измерения и се превръщаха в песни, комбиниращи и четирима ни. Това бе общо усещане и ни освободи от его битки. Наистина готини парчета, с които се гордея. Песните на Анди и Соня са велики и мисля, че ги обогатих с баса. Моите също стават, след като Анди измисли по-добри вокални мелодии. Дето се вика, само това да оставя, след себе си е достатъчно. Засега обаче не са записани. Надявам се, че ще успеем.
Анди и Соня са талантите, но им липсва упоритост и последователност. Прозата ги отегчава. Уговорките, събирането на кинти, уреждането на концерти и въобще цялата съпътстваща работа. Краша е най-оперативният тип от трима ни, но напоследък имам чувството, че не е тук. Поради това ми се налага често да се нагърбвам с организаторски задачи, но не се чувствам комфортно в тази роля. Така че е напълно възможно парчетата да си останат само на демо.
Спирам да свиря. Чувствам се сигурен технически и ако продължа с упражненията, мога само да прегрея. Усещането, че концертът ще мине добре се засилва. Малко ми е притеснено, но точно толкова, че да съм възбуден, а не изплашен.
Слагам двата сандвича с кашкавал в скарата и докато се запекат, бродя из кухнята. Виждам няколко неща за ремонт – разхлабени панти на две вратички, цъфнали и захабени плоскости. и си обещавам следващите дни да се хвана и да ги оправя. Ида все се шегува, че по цял ден човъркам китарата, а не ми остава време да стегна къщата. На хората им е трудно да разберат колко време отнема това да не се занимаваш с нищо според техните разбирания. Когато свириш в банда, често не те разбират. Това обаче е част от магията и усещането за интимност, който носи този живот.
Изяждам сандвичите на балкона и паля цигара. Под мен анонимният град шумоли в делнична несвяст. Чувам го като парче на Shoegaze банда. Има мелодия и текст, но се сливат в едно флуидно общо усещане. Емоция извън детайлите. Дамата със синя коса отмества крайчето на тежката завеса, усетила по някакъв трансцедентален начин, че съм се появил в полезрението. Всъщност не мога да съм сигурен, че е тя. Не я виждам. Струва ми се най-лесно да е тя. Най-вероятно е тя. Бръсначът на Окам. Но когато свириш в група, знае е ли човек.
За да вляза в настроение за вечерта, си пускам „Daydream Nation“ на Sonic Youth. Винаги съм усещал връзката ми с музиката по-силно, като я слушам, отколкото като я изпълнявам. За мен не е важно да свиря по еди колко си часа на ден, а да съм в музиката.
Проверявам батерията в активната електроника на баса, след което го прибирам в гигбега. За тази вечер взимам само две камиончета – тунер и фъз. Не ми трябва педълборд и ги слагам в предния джоб на калъфа. Саундчекът е планира за 16 часа, но със сигурност ще закъснее. Освен това ние сме първа група, така че ще правим звук последни. И до 19 може да не минем. Началото на концерта е планирано за 20. 00 часа, но няма да започне пред 22 часа. Вижда ми се удачно да отида към осем. Така ще заявя несъгласието си достатътно категорично, но няма да поставя под риск изпълнението ни. Ако не се брои изпуснатият саундчек, де. Всъщност може би е по-добре да отида за него. Кофти е да правим звук на сцената. А и за какво точно бях несъгласен? Вече не съм сигурен. Като свириш в група, често се случва така. Поглеждам часа на телефона и виждам, че съм получил няколко съобщения. Налагам си да не ги отварям, въпреки че ми е любопитно.
Слагам си старите, скъсани на колената Levis, сива тениска, дънково яке и конверските. Униформа. В тази група всички сме малко контета. Дизайнът никога не е бил от първостепенна важност за мен, но все пак има значение. Най-малкото показва стил, а хората забелязват тези неща. Можеш да чуеш кой ли не да казва, че не се интересува какво мислят хората за групата му, но това не е истина. На всички им пука как се приема бандата им. И това не е свързано само с музиката, която правиш. Трябва и легенда, за да хванеш хората. Все пак това е рок енд рол. Забелязал съм, че хората по клубовете често не могат да чуят за какво става въпрос, но може да го видят. Има и още нещо. Когато дадена група се наложи като „гъзарска“ става модерно да я харесваш. И обратното, колкото и да е добра бандата, ако нещо и е кофти името или китаристът носи джапанки с чорапи, става модерно да я осмиваш. Това са правилата на локалния квази шоубизнес.
Пътят на бандите в София е общо взето ясен – събират се, правят няколко свои парчета, свирят в трите клуба, малко из България, записват албум и се саморазпадат. Остават не най-талантливите, а тези, които не могат да живеят без да свирят в банда.
Превъртам ключа и излизам. Тръгвам пеша и разигравам на ум възможните сценарии за концерта. Нещо съм превключил и сега почти при всеки един от тях нещо се обърква. Затова си взимам една бира и пускам Mogwai в ушите. Чист морфин, както казва Анди.
Каквото и да се обърка, ако свирим вдъхновено, всичко ще се получи. Много пъти ми се е случвало – уж всички свирим перфектно, а сме толкова вдървени, че хората не хващат емоцията. И обратното – свирим мазало, а гигът е велик.
Пусна ли са уличното осветление, въпреки че все още слънцето не си е тръгнало и в зрителното ми поле е дисонанс. Премрежил очи, минавам през града с бира и цигара в уста. Пресичам „Фритьоф Нансен“ и за малко не ме отнася черно „Ауди“. Псувам, въпреки че не ми отива. На подлеза виждам насядали двайсетина метъли от най-неприятния тип. Тениски на „Manowar“ и „Metallica“, лоша хигиена и пластмасови бири. Няма как да не си разваля настроението. Бях прав и не трябваше да се съгласявам за този концерт. Кофти организация, кофти мизансцен, кофти публика. Всичко е кофти. Минава ми през главата дали да не се чупя, но това може да е краят на групата, и се отказвам. Разминавам метълите и слизам надолу към някогашната дискотека. Около входа са се събрали още метъли. Много метъли. Разминавам се с тях, като гледам да не дишам и да не се докосвам до никой, когато отнякъде една ръка ме хваща за лакъта и ме издърпва. Неделчев. Човекът, който нарежда гига. Академик Неделчев. Никой не знае как се казва. Чат пат прави фестове и подобни концерти. Абсолютна мярка за лош вкус. И ние точно тук. Идеята бе на Анди. Да счупим гипса тук, за да сме готови за истинските концерти. Лоша идея.
Неделчев трудно стои прав, а в устата му живеят триста змея. Правя лоша физиономия, но усмивката му не помръква. Е, това трябва да му се признае – Неделчев е вечен оптимист.
- Копеле, нема саундчек. Разминаха се нещата. Ушеф не давал да се вдига шум до 20. 00 часа, а и след това не е много желателно., хехехее. Така че директно лайв. А? Е това е хеви метъл.
- Не знам.
- Е, аз знам, бе. За това ти казвам.
Неделчев ме потупва лепкаво по рамото и двеста неизвестни щама биокултура заживяват по якето ми. След това обръща гръб и се включва в нов разговор. Виждам, че на входа има плакат и отивам да го видя. Няма ни. Не е истина. Първа група „Triste Sofia“, втора „Цироза“, после „Кръв, сълзи и кебапчета“, „Death at а Funeral“ и други в този дух. Надниквам вътре. Няколко метъла редят барабаните, а барманът подрежда столовете и замита. Моите хора ги няма.
Излизам от подлеза и тръгвам надолу към Попа. Когато съм притеснен, просто вървя. Дали пък не са се изпокарали, след като си тръгнах и вече да сме се разпаднали без да разбера. Когато свириш в банда, се случват подобни неща.
Неъзнателно съм се затичвам. Хората пред мен се разделечават, за да ми направят път. Знам, че изглеждам абсурдно – 30 кила получовек с гардероб на гръб, но не ми пука. Трябва да избягам от лошото. Стигам до Графа и виждам Соня и Анди пред пиците на парче. Забелязват ме и се усмихват, а Соня ми маха. Изчаквам жълтия трамвай 12 да мине и хуквам към тях. Прегръщам Соня и бих прегърнал и Анди, но държи две парчета пица. Всичко е забравено.
Отиваме на баба Яга, за да хапнат. По пътя не си говорим, но ни е топло и на тримата. На път взимам три бири и се настаняваме около костенурката. Соня ми предлага нейната пица и си я разделяме. Излапвам я на две хапки. Мисля, че трябва да поговорим сериозно, но не искам да развалям вечерта. Анди обаче рискува:
- Не знам дали е правилно, но сменихме името на групата. Беше прав за „Евтин театър“, някак си много евтино звучи. Трябваше да го обсъдим с теб, но бе въпрос на ситуация. Точно преди да ни впише Неделчев в афиша, мина Португалката и се разкрещя Triste Sofia, Triste Sofia. И двамата със Соня разбрахме, че това е нашето име. Сори.
- Харесва ми.
- Много се радвам – каза Соня и ни даде една от срамежливите си усмивки.
Прилича малко на Хоуп Сандовал, само дето е бледа. Говори тихи, странни думи и понякога омагьосва. Казва едно „слонче“ и ни подава бирата си, за да се чукнем. Свикнал съм й и отговарям с „Наздраве“, но Анди не е наясно.
- Защо каза слонче?
- Наздраве. На ирландски.
- Много готино – отговаря той и тримата се разсмяхме.
Така е като свириш в банда. Само дето барабанистът ни го няма.
- Краша?
- Оцветил се е с метълите – казва Соня и така потвърждава това, което си мислех.
Краша е приятел, но e луда глава и никога не знаеш какво ще те сполети. С него се познавам най-отдавна. От една махала сме и сме израснали заедно. Раздиран от противоположности. Зад наглед твърдия му характер и външен вид се крие изострена чувствителност, чиито прояви са като гръмотевици. Това изисква изключително внимание в общуването с него. Когато бе в пубертета намираше отдушник в насилието срещу околните, а сега в насилието срещу себе си. Въпреки че го раздава непокосист, сценичните изяви го панират и обикновено се напива зверски преди концерт. Въпреки това обаче успява да даде най-доброто от себе си. Това си е Краша.
Със Соня сме учили заедно в гимназията. Фина и внимателна красавица, която може да те стъпче с думи. Ако разбира се, въобще благоволи да говори с теб. В училище бях сред малцината привилигеровани, на които обръщаше внимание. Разбира се останалите, най-вече момичетата, й отмъщаваха като разпространяваха какви ли не гнусотии за нея. Тогава смятах, че ги неутрализира с хлад, но по-късно ми сподели колко наранена се е чувствала. Класическа история на бягство в музиката. Все повече свирела на пиано, но вече не вадила нотите, просто подреждала клавишите в различни мелодии. Когато разбра, че се опитвам да свиря на китара, ми даде една сборна каасета на Velvet Underground. Някои песни ми допаднаха, други бяха прекалено авангардни за тогавашния му вкус, но заради нея превъртях няколко пъти касетата преди да й я върна. Когато й я донесох, тя присви очи и дяволито ми каза: „Знаеш ли какво е казал Браян Ино?“ Не знаех дори кой е той, но тя продължи „Първият албум на Velvet Underground е продаден само в 10 хиляди бройки, но всеки който си го е купил, е направил банда“. Това беше нейният елегантен начин да ми предложи да свирим заедно и аз приех. Тя ме запали истински по музиката и колкото и да ми е неприятно да си го призная, тя съвсем съзнателно ме моделира по неин вкус. Да, сега повече се харесвам.
Тя доведе Андрей, който e живял къде ли не по света. Последно в Брюксел. Изискан, начетен, много интересен. С лекота сменя темите, може да говори за Малер, унгарски футбол от 60-те, бийт движението, но в него има и нещо плашещо. Не мога ясно да го откроя, каму ли да го дефинирам, но се усеща натрапчиво. Като предизвестие за нещо лошо. Винаги е предразположен, деликатен, но не можеш да се отпуснеш с него. Не като Краша, там внимаваш за определени реакции, а при Андрей не знаеш какво може да се случи.
Той е естественото гадже на Соня, но не е с нея. Не е трудно да разбереш, че тя си пада по него, но той пази дистанция. И то по неговия начин. Не се стреми да я спаси от неудобни моменти. Все едно се наслаждава на силата си над нея.
Сега тримата стоим в тъмното, пушим цигари и се опиваме от тръпката на предстоящата вечер.
Все пак първи концерт. Андрей се разсмива тихо, но не казва нищо. Очаква, че някой ще попита какво, но не и аз. Соня обаче го следва в подчинение.
- Какво Анди?
- А нищо, спомних си една случка – казва Андрей и спира, очаквайки нов въпрос-молба.
За изненада на всички Соня този път не му го дава и той не продължава. Не се сдържам и казвам едно „тъпо копеле“, след което и тримата се разсмиваме. Всеки по своята си причина. Понякога когато свириш в група, става така. Заяжданията, обидите и дори предателствата може да останат на заден план. Но не винаги.
Андрей става първи и влизайки в ролята си на лидер, която никой, или поне аз, не съм му дал, ни подканя да се връщаме в клуба. Те вървят напред, а аз след тях. Струва ми се, че ръцете им се докосват, но може и да се лъжа. Няма никакво значение. Толкова ми е хубаво, че изритвам празното кенче към булеварда и той удря минаваща кола. Соня се обръща към мен и прави сладка физиономия на неодобрение. За Андрей проявата ми е прекалено ниска топка, за да реагира, но все пак не пропуска:
- Нали сте чували вицовете за басисти?
Виждаме отдалеч Краша приседнал на входа на подлеза. Свел е поглед надолу и се е изолирал. Странна работа. Когато е пиян, търси компания, а сега изглежда тъжен и унесен. Сядам до него, а Соня и Андрей остават прави пред нас. Очаквам, че Краша ще каже нещо, но не дава признаци, че ни е забелязал. Аз съм най-близък с него, така че аз трябва да го питам.
- Какво става, братче!
- Нищо.
- Изглеждаш нещо тъжен.
- Не знам.
- Какво не знаеш.
- Дали ми се свири на барабани?
- В какъв смисъл?
- Дали ми се занимава с музика.
- Да не си пиян?
- Не толкова.
- Дай да свирим днес, а после ще прецениш.
- Да, да. Разбира се, че ще свирим.
- Нещо друго.
- Брат ми нещо.
- Проблем?
- Всичко ще се оправи.
Краша често влиза и излиза от подобни настроения, но сега ми се струва, че е по-сериозно. Споделял ми е, че има съмнения дали да продължи с групата, но мислих, че вече ги е преодолял. В същото време си спомням как преди няколко години един ден съобщи, че вече няма да тренира футбол, дори не смята да гледа футбол. Най-добрият в махалата, който стигна до мъжкия отбор на „Славия“, а после игра и няколко мача в „Б“ група. Каза, че просто повече няма да е от футболист. Може би тогава стана барабанист, а сега…
- Сменихме името на групата – каза Соня.
Краша не реагира, но това не ме учудва. Той си пада по барабаните, а не по концепциите.
- Triste Sofia, как ти се струва?
- Прекалено тъжно и прекалено софийско. Върви.
Aндрей тръгва надолу и Краша го последва, все едно се е включил отново. Споглеждаме се със Соня и се разбираме, че всичко е такова, каквото е, и може да изчака поне тази вечер. Долу има стотина метъли, викащи, повръщащи и носещи характерната обреченост на хора останали извън времето. Взимам си въздух и минавам през тях възможно най-бързо. Въпреки че бях против този гиг, тънкото ми чувство за абурд ми намига, че се задава една велика вечер. Академик Неделчев казва, че всичко е готово и когато искаме, може да се качваме на сцената. Поне така ми се чува. Повечето му зъби са си тръгнали и трудно се разбира какво точно казва. Няма бас кабинет на сцената, а не виждам и монитори, но това не може да ме притесни. Краша се качва първи на сцената и започва да реди чинелите си. Соня вече е приготвила малкото си синтезаторче moog и се захващам и аз да се оправя. Настройвам си баса и после проверявам дали не е паднал. Не е. Басът ще е включен в централното озвучаване, така че търся с очи кой е озвучителя. Виждам Рибата и знам, че звукът ще е кофти, ако сам не се постарая. Подавам му кабела и той му намира място в пулта. Много гигове са се преебавали заради лошо озвучаване и вероятно този ще е един от тях. Не е честно, когато си се подготвял със седмици, а после на концерта нищо не се чува и хората си мислят, че си левак. Няма как да им обясниш, че „тука е така“ и всъщност бандата си струва. В случая, хубавото е, че в голямата си част публиката не се интересува от нас, не ни харесва още преди да сме започнали да свирим, а и са пияни.
Андрей ни раздава листове с песните за сета. Бяхме ги обсъдили заедно, но ми излезе от главата да направя сетлист. Андрей обаче се е погрижил и ме изненадва. Обикновено се прави на разсеян артист, но явно и той е мислил много концерта.
Четиримата се споглеждаме и се чудим кога трябва да започнем, да свирим. Клубът вече е пълен и без да си казваме дума се обръщаме към публиката. Андрей се приближава до микрофона да открие гига. Виждам, че мърда устните си, но не чувам гласа му. Никой не ни обръща внимание. Краша удря четири палки за първото парче и удрям едно дълго Ла, което трябва да отшуми, докато Андрей изсвири веднъж сам акордовата прогресия. Не се чува нищо. Метълите са по-шумни от нас. Опитвам се да проследя звука и разгадавам ситуацията. Колоните на централното са окачени в другия край на дискотеката и затова музиката идва в гръб на публиката и почти не достига до нас. Не чуваме каква музика възпроизвеждаме, а барабаните ни блъскат зловещо. Знаем обаче добре парчетата и не се отказваме. Струвами се, че Андрей пее малко фалшиво, но това е нормално при положение, че не чува музиката. По средата на песента Соня оставя синтезаторчето и се придвижва до моя микрофон, за да подпре Андрей вокално. Тя е ябсолютистка и забива тоновете от раз. Той я използва като камертон, добива увереност и се отпуска. Песента свършва, но в първия момент изисканата ни публика не разбира. Само след миг обаче изстрелва към нас залп от обиди и заплахи. Поглеждам инстинктивно към Соня да я защитя, но тя гледа към тях с лукава усмивка и последното нещо, от което има нужда, е някой да й помага. Андрей изчаква малко да заглъхнат псувните, след което се поклонява леко и казва ехидно:
- Благодаря ви, деца!
Това влудява метълите и към нас полита нова серия псувни, бутилки и заплахи. Вместо да ни претеснят, те ни надъхват и ни дават неподозирана смелост. В края на тирадата им, Краша забива един туж и Андрей се връща в ролята си на фронтмен.
- Сега мили деца, малко ще се учим. Със следващото парче легендарният радио водещ Джон Пийл обявява смъртта на Иън Къртис по BBC Radio 1 ”Аtmosphere”.
Да, Андрей има много трески за дялане, но няма как да не му признаеш, че велик. Краша ми дава темпо с фуса и засвирвам един от любимите си бас рифове за най-малко милионен път. Toлкова съм сигурен в себе си, че си позволявам да огледам тълпата. Погледът ми спира на бесен метъл, който ни се заканва с юмрук във въздуха, друг – обаче си тактува, все едно сме го хванали за малко. И тогава виждам подземното момиче от вчера вечерта. Тя също ме разпознава и се усмихва. Все едно се разхожда по плажа и синьото в морето й е фон. Всичко може да е илюзия, но може и да не е. Когато свириш в група, такива неща се случват.
Притварям очи, за да се потопя в момента, и усещам зверски удар в корема. Не мога да си взема дъх и падам с все баса, който се удря в земята. Някой се опитва да ме ритне, но се превивам на две и не може да достигне меките ми части. Костенурка. Успявам да изтикам баса в края на сцената, и когато след няколко минути какафонията отихва и се размърдам, с облекчение виждам, че няма видими поражения по него. Няколко огромни рокери, които го играят охрана, са разблъскали метълите и можем да съберем знамената и да напуснем бойното поле. Соня се превива от смях, Андрей е в кръв и псува, а Краша внимателно си прибира чинелите все едно нищо не е станало. Оглеждам се за момичето, но не я виждам. И така е по-добре. Идеална втора вечер и велик първи гиг.
Измъкваме се с високо вдигнали глави, но все пак внимаваме да не ги провокираме излишно. Изминаваме няколко крачки смълчани, след което избухваме в смях. Отива ме пак на баба Яга, пием бира и посрещаме слънцето. Говориме си за всичко и на няколко пъти се чудя дали да спомена за момичето със зелените очи, но се въздържам, защото е прекалено интимно, а и не съм напълно сигурен дали е истина. След два дни е и първият ни официален концерт в кино „Влайкова“. Хората са готини, звукът е супер и ние свирим добре. Не е кой знае какво.
От Иво Попиванов
