Понеделник в началото на февруари. Едно елегантно шоу, поднесено със забележителна лекота. Тоби Драйвър в София.
Беше страхотно, а междувременно и ние вдигнахме малко шум. Което прави този репортаж доста труден за започване. Как, по дяволите, се прави репортаж за събитие, в което освен публика си и участник. Да видим… леко е шизофренично, но въпреки това постоянната промяна на гледната точка е и някак стимулираща.
I действие: dwaal и сънищата наяве
В залата на Чешкия център в София сме няколко часа преди официалния старт на концерта. Лежерно наблюдаваме Кийт Абрамс, Ник Хъдсън и самият Тоби Драйвър докато правят саундчек, цъкат си по телефоните и пийват бирички. Около 30 минути преди 21 часа и ние се качваме, за да направим кратка проба. Ние сме dwaal – Иван Шентов и Николай Митев. Правим експериментална музика – нещо, което почти не можем да повторим два пъти.
Една цигара време след саундчека ни е време да започнем нашия сет. Малко след началните „ветрове“, които излизат изпод ръцете и копчетата на Николай, губя връзка с главния и почти се пренасям в някаква паралелна вселена. Всичко ми е като насън. Слизам от сцената и с кратка сверка на реалността разбирам, че това, което ми се струва като 5 минути, всъщност е около половин час. Може би затова наричаме помежду си свиренето заедно на живо с една определена дума – „ритуал“. Май не е много оригинално, но засега нямаме по-добра…
Тук е времето да оставя репортажния елемент в чужди ръце, които да представят нещата от правилния ъгъл:
Това са последните няколко минути от сета на dwaal, а цялото изпълнение е тук.
II действие: Дами и господа, зад пианото… Ник Хъдсън!
След като вдигнахме доволно шум ангелският глас и деликатното пиано на Ник Хъдсън влизат като горещ нож в масло. Красиви песни и невероятен прочит на Ashes to Ashes на Боуи, който е толкова… британски… че почти разплаква. Контрастът с предишното изпълнение само подчертава красотата на този момент, звукът на рояла, диапазонът на този глас… изобщо, Ник Хъдсън е това, което наричам „професионален музикант“ без следа от кръчмарския оттенък, който това понятие носи на северозапад от Босфора.
Нямам представа колко песни изпълни Ник, но всичко ми се стори ужасно бързо.
III действие: Тоби Драйвър из дълбините
Време е да станем свидетели на това, което очакваме от няколко месеца. Тоби Драйвър се качва на сцената, сяда на стола… и ме пренася в едно място, което е едновременно красиво и топло, но и малко страшно. Тези песни, които вероятно ще влязат в бъдещия му албум, са различни от всичко, което съм чувал до сега. Красиви мелодии, почти джазови аранжименти и един пестелив синт за подложка. Деликатна китара, която отеква страхотно въпреки съвсем лекото докосване. Учудвам се колко силно и дори брутално може да звучи този телекастър… имам чувството, че може да заглуши десет китаристи, блъскащи по инструментите си.
Удоволствието да гледаш и слушаш добър барабанист на сцена е нещо незаменимо. Големият – буквално и преносно – Кийт Абрамс е от този (все по-рядък) вид барабанисти, които наистина карат барабаните да звучат. Плътни тонове и игриви шеснайсетини, цяла ненормално яка палитра от звук и динамика… от време на време усещам, че до съзнанието ми достига предимно мелодията на ударните, последвана от фона на китарата на Тоби Драйвър. В тази изящна картинка Ник Хъдсън нанася финалните щрихи с по няколко тона на пианото, както и с бек вокали.
Става дума за това:
Господин Драйвър за пореден път потвърждава едно правило, старо като света – понякога по-малко значи повече. Всеки инструмент се чува отчетливо и внимателно отстъпва място на другите в правилното време, органично, естествено. Намирам онзи фин, баладичен момент в няколко от песните, който се прокрадва предателски в подсъзнанието и „посажда“ песента в главата, понякога за дни наред. Отново всичко свършва ужасно бързо, и Тоби слиза от сцената…
…за да се върне и да изсвири още едно парче на пианото.
Ръкопляскане.
Какъв прекрасен завършек на вечерта.
Текст: Иван Шентов
Снимки и видео: Кристина Шентова
