Петък вечер. Поредната вечер – завършек на още един ден, който ни приближава към Края. Изпълнен с петъчен позитивизъм се нося из софийския трафик с легендарния си автомобил. Целта е клуб Swinging Hall, в който не съм стъпвал от малък. Концертът на thisquietarmy, Leaver и Life is Killing my Rock’n’Roll е обявен да започне точно в 8, затова се набирам с все сила, защото когато кажат „осем“, намаханите типчета от Amek имат предвид „осем“. Край на сдуханото висене пред клуба и изпиването на седмичната надница, these guys mean business…
Все пак успявам да стигна малко по рано и пропилявам двайсетина минути за социални контакти със себеподобни. Успокояващо е да срещаш себеподобни, някак позитивно и жизнеутвърждаващо. В някакъв момент започва шумотевица, която се оказва просто саундчек на Life is Killing my Rock’n’Roll. Звучи обещаващо. Някак съм с нагласата, че тази вечер ще има много шум и малко предпазливост. В края на вечерта се оказва, че съм само наполовина прав. Но за това – след малко.
Излизат Leaver, които са готини. Група от двамата (бивш и настоящ) басисти на Expectations, която няма нищо общо с Expectations. Освен едни крясъци към края, може би. Музика, която ме води на места. Без много усилия, без много насилие. Елегантно и дори интровертно. Чисти и прозрачни звуци, подплатени с ниски и мръсни звуци. Пеенето на Дончов ми навява абсурдни асоциации за Питър Гейбриъл: няма нищо общо – просто така работят асоциациите. Кулминацията е Ангел С., който крещи без микрофон едни тайни неща, след което бие по един барабан. Барабанът се чупи и пада ранен на една страна, но Ангел С. не спира да го бие. Контузията на този барабан може би е леко фрустрираща, защото скоро след това сетът на Leaver свършва с трясък на Макбук. Публиката ръкопляска – за щастие почти цяла вечер успява да го направи на правилните места. Което си е предизвикателство.
За Life is Killing my Rock’n’Roll ще кажа малко неща, повечето доста хубави. Те са трима и ги познаваш от други яки групи – Comasummer и Doesn’t Frogs. Психарски джемове с доста блус и доста нойз. Звуковият диапазон е превзет почти еднолично от басиста и неговата Кремона. Скрит в кутийка от дисторшън Милин Камък е целият шумов регистър на познатите ми fuzz педали. Ер(г)отични танци. Хаотично поведение. Истински рокендрол. Иска ми се да чувам повече от китарата, защото виждам, че нещо интересно се случва и там. Тя обаче остава за фон, напук на традициите. Няколкото технически фала са посрещнати с attitude, достойно и с непукизъм. Има и видео:
Изобщо – Life is Killing my Rock’n’Roll са изненадата на вечерта, първото им излизане на сцена е супер. Искам да ги гледам пак.
Време е за thisquierarmy. Вселената от звук, която създава Eric Quach, е равносилна на психеделично пътуване, но без да губи потенциала да разказва последователни и изпълнени със съдържание истории. Танцът върху ефектите в краката на Ерик и внимателната китарна работа ме изпълват със зле прикрито задоволство. Отворен строй и пластове върху пластове от звук.
Затварям кротко очи и поемам през вечните ловни полета, но човешкото любопитство често ме кара да ги отварям, за да задоволи глада на мозъка – „как по дяволите го прави“. Разкъсан между нуждата „да видя“ и „да почувствам“, аз мигам като строшен светофар на Раковска. С течение на сета бавно започвам да се изпълвам с гняв към онзи незнаен зъл човек, който позволява всичко това да се случва толкова… тихо. Действително, звукът в клубчето е толкова тих, че чувам как струните на китарата звънят „на сухо“.
Тази музика трябва да се слуша и гледа докато буквално чувстваш как звукът те блъска – в стомаха, в душата, в кухините на празното тяло, в цялото същество! Тази музика има нужда от сила, от мощ, от output, който да действа като грамадна морска вълна, да те поваля и да те издига на гребена си, докато потъваш в гигантската цялост на онова, което прави thisquietarmy с ръцете и главата си.
Наистина, това е единственото нещо, от което исках повече. След края на изпълнението съм приятно лек. Възстановявам баланса като си взимам порция „за вкъщи“ – новия албум Anthems for Catharsis.
50-тото шоу на Amek беше интимно и пълноценно преживяване, за което съм благодарен.
Текст и снимки: Иван Шентов
