Автор: JollyStomper от SofiaRebelStation
Някъде в началото на века, тук, в една затънтена източно-европейска столица, гордо подпирах пропитата с десетилетна мърсота стена в очакване на много важна среща с небезизвестен градски мърчъндайзър. На тая стена десетилетия стоеше почти непокътнат графитът с блажна боя, който гласеше „ПРЕЦАКАХА ЛИ ВИ?“, но това е друга тема. От само себе си се разбира, че наглият ми пуберски поглед е вбесил докрай продавачката от отсрещния магазин, която, измамена, че цигарите са за тате, тамън е осъзнала грешката си. Още една заслуга към разложението на младежта! И така, отзад сините кълба дим некачествен тютюн се появи фигурата на изпит от 90-тарските ветрове типаж. С осанката на заклет фен на пиенето пред кварталното магазинче, пост-градският образ направи респектираща поява. Пренебрежителен поглед към мен се сменя с палаво смигване към комшийката-продавачка. Зад сянката му се носи остър мирис на евтин одеколон примесен с уханието на непочистван пепелник.
– Тебе ли чакам – ми вика тоя, все едно не той, а аз пристигам току що.
– Мене чакаш – отстъпвам аз.
Без никакви други обяснения киселякът се отправя към входа на нещо като мазе с външен достъп. Отзад три катанеца и тежка метална врата те удря хлад и мирис на влажно подземие. Онемелият ми кимва – Ти си. В помещение от няколко квадрата, наподобяващо склад за вехтории, насред гуми от Жигули, детска шейна Чук и Гек, коледно-новогодишни гирлянди и всевъзможен инвентар, типичен за мазе на добрали се до новия век наши съграждани, имаше две съединени маси с няколко кашона отгоре им. Стари плочи, похабени касетни презаписи, акомпанирани от евтини принтове и известно количество дискове, повечето от които не-оригинални, разбира се, стояха в тази влажна дупка в очакване на последните си мъчителни дни.
– Две за три, три за пет, машинно изстреля търговецът, и с явна досада от фактът, че ще трябва да почака малко, излезе навън. Макар и в контражур, успях сравнително добре и отблизо да го огледам. Рядка, прошарена косица, вързана на „рокерска“ опашка пенсионира добрите си дни върху свръх-вехто кожено яке, очукано като соц ламарина на заебан строеж. Гърбавият нос подпира допотопен чифт очила, иззад които играе вдлъбнат поглед. Сухата физиономия на разбрал живота бивш бохем жадно смуче гадно фасче, докато кокалести пръсти мачкат филтъра, сякаш ще пусне мляко. Синджир, като от тоалетно казанче, небрежно пуска ръждица по почернелия врат. Аз пък ровя и се задушавам от миризмата на десетилетен прах.
–От пиле мляко, се провиква той, убедено, че съм заслужил уточнението.
Тамън обзаведен със сиди плейър имам голям избор от музикални носители. Харесвам си две касетки и един диск. Светкавично ги връчвам за проверка заедно със сгъната на девет банкнота. Музикалният меценат старателно разгъна паричката и с типичния за извън-градските чада ритуал на споходен от плащане сиромах, я потърка в тридневната си брада. Все още безизразен, той отдалечи заглавията на достатъчно растояние от носа си, така че да може къртовският му поглед да ги фокусира. На бързо прехвърли първите две, достигайки до третото. В този момент физиономията му се промени из основи. Дълбока и топла усмивка се разля върху анемичната му физиономия, последвана от мъчително пушаческо подкашляне.
– THE STRANGLERS! Браво мойто момче – бащински бях поощрен.
Вече почти заключил мазето, рокерът-търговец се втурна обратно и се разтършува. Грабна още две касетки и след като се увери, че е точно това, което търси се обърна със самодоволство.
– Ето на! Подарък!
– Благодаря, нямаше нужда – побързах да се трогна аз.
– Малко са младите хора, които знаят за тях, а всъщност не знаят колко много изпускат.
Кое му е важното на този образ и защо му обръщам толкова сериозно внимание? Много просто. Преди 20-тина години човешкият контакт бе единственият начин да се добереш до музика. Интернет от днешния ден бе в необозримото бъдеще, а за две касетки и един диск понякога се налагаше да обикаляш през три квартала в четвърти, за да срещнеш някой изпуснал влака за настоящето чудак, който в чакането на 10-те левчета сам е вразумял колко отдалечен от реалността е.
А днес, днес какво? Отварям залепнали очи и скачам в социалния басейн на интернет мрежите. Там всеки, станал с определена анатомична част от своето тяло напред, счита за нужно да споделя бездушните свирни на продуцентския напън за повече преброени гледания.
Останалото е история.
Не е реално как нещо толкова ретро, като звученето на аналогов кийборд от края на 70-те, репетативен китарен риф, придружен от фънки бас ритъм и устремен барабанен бийт може да завладее сърцата на милиони и от възникването си до ден днешен да звучи релевантно. Музиката на The Stranglers е поезия, чийто стихове поразяват със своята откровеност както недодяланият делинквент, така и лесно ранимият романтик, който сантименталничи по строфи за любов и празни улици.
Не съм измислил тия думи на 14, но честно да си призная, детско наивното ми възприятие за музиката и същественото е съхранило до голяма степен съзнанието ми неопетнено от професионализацията на културата. Между хероиновият валс и смъртта на героите, огромното множество повлияни от музиката на пионерите на пънка растеше, дори десетилетия след създаването на групата. И това беше не без помощта на образи като изпостелелия рокер, който първи ми връчи онази оранжева обложка с тичащ плъх, или пък претенциозният на моменти Насо Русков, който не пропускаше да завърти едно – две от по-любимите си парчета по ефирното тогава радио „Тангра“… или пък „младите-стари“ на Баба Яга, които разпродаваха на „младите-глупави“ значките си на Пистълс и Стренглърс… Всичко това звучи далечно без малко звук…
Химнът на хероина.
David Greenfield, един музикант, станал известен с иноваторския си подход към рок музиката в средата и края на 70-те оцвети сивия наркомански живот на пост-реалните психонавти, които трамбоваха широката земя от тъмните брегове на Темза чак до замръзналите подлези на Москва. Психаделичните кийборд конструкции съпровождаха музиката на The Stranglers 40 години – кажи речи от създаването им до смъртта му в началото на Май, 2020 г. Няма да е пресилено да се каже, че създаденото от Greenfield не само вдъхнови, но и даде фронт на множество направления в рок музиката – от добре известният ни, всеобхватен пост-пънк, чак до ранните електронни образци като Kraftwerk.
Влиянието на Stranglers в световен мащаб е толкова голямо и видимо, че поп-културата им отрежда много специално място в залата на славата – една от малкото универсално разбрани групи. Трябва да призная, макар и безкрайно много да се възхищавам на всеки един от музикантите, участвали в тази банда-явление, най-важният член, морфологията на групата, фундаментът на иноваторското, това бе Greenfield. Бе. Неговите партии правеха така, че ортодоксалните хардкор-пънкове да отвръщат глава, а пост-пънк холиците да пълнят очи и настръхват по крайниците.
И като казвам универсално разбрана, как се чувства Golden Brown в Кемдън Таун и как се чувства на Попа в София… да, точно това имах предвид.
Но ето ме и мен, преживял едно две правителства, един-два царя, два-три генерала, взривяването на козирката на „Герена“, Мавзолея и складовете на Изток от столицата… здрав, прав, пропътувал няколко стотин километра, стискам стоплила се Рецина и притаил дъх в очакване на една от най-любимите ми групи от детството гледах да не мигам, за да не изпусна нищо от това, което ме очакваше. Не е трудно да се ориентирам къде в огромната и претъпкана зала са българите. Само от там се чува неконтролируема глъч. Още с първите акорди политат чаши с бира. Гледат ни като туземци. Не бих го нарекъл пого, бих го нарекъл микс от емоции. Обичам всички хора по света, но тези, които не са емоционални на сет на Stranglers не ги разбирам. Без да искам почти повалям една дама, докато се предпазвам от пощурелия панелен войн, чуващ на живо за първи път групата от надписа в асансьора…
Домакините са шокирани. Много от тях са дошли спокойно да послушат музика. Попадат на дива орда. Първият ми Стренглърс на живо бе незабравимо изживяване, по време на което непрекъснато се връщах – ту към стария касетофон, ту към мръсните тролеи и разбития паваж – родната визуализация на вносната музика. Ама каква музика само. Но и какви визуализации. Изобщо, трудно ми е да повярвам, че Стренглърс са от Острова, а не от Надежда и кв. Триъгълника. Toiler on the sea не е писано за гарваните над Владайската река, а Goodbye Toulouse не е прощение с Горубляне. Години по-късно изживяването се повтори. Докато си почивах легнал в калта на метри от голяма външна сцена като че ли предчувствах че може и за последно да виждам и чувам на живо тази група… миг по-късно с началото на интрото отново нахлуха юношеските спомени, които напуснаха и без това силно овъртяната ми глава чак след края на концерта. В който край отново трябваше да се справяме по български с укорителните погледи на вербално и физически насилени от невъздържаното ни поведение.
Светът остарява.
Ехо, добро утро – добър ден. Светът остаря. Не може онова, което е било ново и жизнено преди 40 години да бъде такова и сега. Много гадна констатация, нали. Достатъчна, за да затлачиш и себе си и мислите си с непреходността на ретроградното мислене. И докато старите касетки и плочи на Стренглърс хващаха прахта на мъдростта по рафтовете вкъщи, надеждата да ги видим отново още тлееше. Малко известен факт – това щеше да се случи още преди 10 години в Бургас на един популярен фест, но тогава, в последния момент, заболяване в групата ни отне кулминационната точка в тази така дълга, платонична връзка от разстояние. А часовникът си върти…
Русков, момчето с джентълменската шапка от футболните ефири, вече не е водещ на радио предаване, но продължава да промотира и разказва за една от любимите си групи. И като че ли към днешна дата сме единствените в родното пространство, които го правят с пълно сърце, макар и евентуално никога да нямам възможността да ги гледам толкова пъти, колкото той го е правил. И съжалявам горко за това. Дано да си е проличало.
На 03.05.2020, в следствие на ужасяващия коронавирус, от който знам, че на всички ви е писнало, почина David Greenfield. Световната музикална сцена изказа своите съболезнования към близките и приятелите на един истински пионер. За нас, простосмъртните остана само наследството на една вечна група, по-добрият и по-важен Бийтълс за рок музиката. Удушвачите, чиято музика наистина те хваща за гърлото. И не те пуска до самия край.
Сбогом Дейвид, благодарим ти за всичко!
