Романтичните години на 90-те вече си тръгват и групи като Нова Генерация, Клас и Ревю затихват. Поп музиката владее ММ и радиостанциите, БГ рапът излиза и слиза от мода, а хеви метълът все така грее над територията.
Децата, израснали с т.нар. cold wave, вече са пораснали, и имат свои групи. Встрани от набиращата сила ”Жълта музика” на Wickeda, Остава и Анимационерите, заживява паралелна сцена.
На децата от София, които пушат цигари и пият бири по задните дворове в центъра. Една от тези банди Headstall, която от години не е активна, вече започна нов живот.
Цялото творчество на групата – от демо записи на касетка до студийните й албуми и някои живи изпълнения, заживя отново в YOUTUBE – ВИЖ ТУК.
Характерните текстове на групата пък са качени в БЛОГ на ГРУПАТА – ВИЖ ТУК.
За повече от 10 години групата издаде три албума: ”Малко нямо дете” (2003), „Изход“ (2006) и „Ma voie“ (2007).
Бандата плува в уейв, пост-пънк и пънк, небрежно и малко между другото точно, каквато е София в началото на новия век.
Самото име The Headstall е произволно подбрано, преди всичко заради звученето му, макар че по-късно групата прави различни мистификации за смисъла на името си.
Включително, че е заимствано от роман на несъществуващия писател Кен Бърдс. Търсете новата му книга на пл. ”Славейков”.
Театърът на абсурда е част от живото представяне на групата, която през годините представя музиката си под различна форма, включително вечеря в кино ”Влайкова”.
С развалянето на бялото „Виктори“ и завладяването на София, групата губи настроение и замлъква.
Тъмен град
Тъмно е, тъмно е в този град.
Топло е, лято е, есен е.
Тъмно е в моя автобус.
Той отива някъде нагоре.
Сини капят листата
на щастливата градска природа,
покрай нас, покрай децата,
покрай кучешките тротоари,
малките жълти кутийки
на големите жилищни блокове
днес примигват в радостни импулси.
Топла вечер в града, тихо пъплят колите,
те ще пъплят цяла нощ,
но доникъде няма да стигнат,
вечерта е твърде обещаваща,
след тази вечер
понякога не идва сутрин, не идва сутрин…
Големият каменен мост
е нашата градска дъга –
вечер той се отърсва от прахта,
която цял ден е събирал,
и се изправя и не хае за смъртта около него.
Топла есенна вечер, в която аз съм единствен,
щастлива мека вечер, в която аз съм тъмен –
тъмно е в този град, днес е тъмно,
той не хае за деня, от който идвам,
той е тъмен град забравил град нехаен град тъмен град забравил град…
Фаровете с цвят на портокали
ми шепнат глухо “Едва ли!”.
Фар след фар след фар
ми сочат моето лице,
което аз сега не мога да позная.
