Роден е през 1930 г. в Майтълмройд, може би най-дивото село, на което човек може да се натъкне в Северна Англия. Дели го един мост – отляво се виждат пет къщи, отдясно две кръчми и няма друго; по-нататък е някакво безкрайно поле, всичко равно, тук-таме хълмове и най-вече постоянен дъжд. Препитавал се е с какво ли не. Става известен още с първата си стихосбирка („Ястреб в дъжда“, 1957 г.), но тъкмо втората („Луперкал“, 1960 г.) го утвърждава като пръв измежду равни в едно много силно поколение британски поети. Сред останалите му книги заслужават споменаване „Водво“ (1966), „Вран“ (1970), „Пещерни птици“ (1978), „Останки от Елмет“ (1979) и др.
Обикновено британските критици причисляват Тед Хюз към групата на т. нар. „поети-митотворци“, повечето от тях повлияни силно от визионерската поезия на Уилям Блейк. Конкретно у Тед Хюз такова влияние не личи, освен във вид на скрити цитати тук-таме из заглавията на стихотворенията му. Той обаче демонстрира аналогична склонност да разказва стихотворни притчи, които населява със собствени митологични герои. Сред най-ярките му персонализирани творения заслужава да споменем най-вече Вран (Crow) – една хибридна твар между врана и човек, дребна, грозна и хищна, винаги склонна да се опери на големите сили в мирозданието (Бог, Природата) и да яде бой след това, но не губи кураж, нито пък желание да се пробва още веднъж. Други подобни творения на Хюз (макар и с по-различен натюрел) са лунните китове (moon-whales), слабокръвничето (littleblood), донякъде вълкът и т. н.
През 1984 г. Тед Хюз бива удостоен със званието „поет-лауреат на Великобритания“ – почетна титла, тясно свързана с институцията на кралската власт и със задължението да се пишат оди по повод рождените дни или други важни празници на кралските особи. В Кралството тази титла е наистина почетна и въплъщава традиция, а не раболепие. Но главно заради нея Хюз не получава никога Нобелова награда, макар да я заслужава (наравно може би само с Октавио Пас) повече от всеки друг. Уви, получила се е една такава практика, Нобеловата награда да я връчват на писатели с по-леви убеждения и принадлежности, от което страда най-вече нейната собствена репутация. Тъкмо заради тази идеологическа инерция, през 1995 г. се получава ситуация, достойна даже за виц – нобелист става ирландският поет Шеймъс Хийни, ученик на Хюз и доста несъвършен негов подражател. Самият Хюз остава в пантеона на великите ненаградени, заедно с Борхес и някои други.
СЪН ЗА КОНЕ
Коняри сме родом, и днес спим на слама, в конюшни,
и всичките наши богатства са косми и тор от коне.
Мълчим или само за конски болежки си шушнем.
Край вратите на замъка, глътнат от нощната хала,
прогърмяха копита, копита, копита на буйни коне.
Конете ни сринаха своите ясли. Очите им святкаха в бяло.
Със сламки в косите и с мишки в джобове изскочихме вън
сред мрак, избуял в океанска вълна от коне
и в трус от копита. А всяко лице, упоено от сън,
се превърна във валчеста маска под жълтия лъч на фенера –
глави без тела или само с тела на коне,
които процвилваха, хапеха, къртеха земната сфера.
Тъй бял бе огромният замък, луната – тъй кръгла,
а всичко останало – водовъртеж от коне
до ръба на очите ни, жадни гърма да погълнат.
Край фенера се свихме, телата ни пиеха тътена
и ни жегна мечта да загинем под тия коне,
от които земята в копита и гриви се беше разпъпила.
Пияни от грохот, навярно сме паднали в плен
на съня, оглушени, обвити в мъгла от коне.
Свестихме се схванати: вън бе настъпил просторният ден.
Оттатък вратите пустинната шир се развърна
в скорпиони и камъни. Нашите верни коне
лежаха отпуснато в яслите, потни, посърнали.
О, нека накръст ни разкъсат горките коне,
ако Страшният съд е разлом от пламтящи коне,
ако цялата Вечност е кръгов галоп на коне.
ЧЕТВЪРТИ ЮЛИ
Горещите лагуни и морета, откъдето си извличаме кръвта,
се свиха бавно и изстинаха
в отходни естуари и рибохранилища.
Дори и Амазонка се дели и охранява
на зони от озъбени закони –
пирана и ягуар.
Амбулантният дъх на Колумб
нахлу през Северна Америка
и доизтреби мамутите.
По верните карти чудовища няма.
Днес бродещите духове на мисълта,
изгонени от легендарните си
недостижими острови,
от небесата си и врящия си пъкъл,
бездушно чакат по кръстовищата
или висят над вестници и не поемат нищо.
КАДЕНЦА
Сянката на цигуларя изчезва.
Шушулка от скакалец
всмуква далечен циклон и излитва.
Разголеното гърло на жена, която стъпва по водата –
затлачено с трупове устие.
А аз съм товар на ковчег, съпроводен
от лястовичи криле.
Аз съм водата, в която ковчегът
не иска и не иска да млъкне.
В небето се дерат и блъскат облаци,
ала ковчегът се изплъзва – чер диамант,
рубин, преливащ от кръв,
смарагд, разблъскал бреговете си,
морето плясва като лястовица и запраща
на сушата лятно езеро,
зашеметява отражението си, изсмуква го,
глътва небето като последна искра в пепелище –
прилеп с призрак в уста,
обстрелват го светкавиците на безмълвието –
посинял от пот, цигуларят
се сгромолясва в оркестъра, който избухва.
ВЯТЪР РАЗИСКРЯ ТРЕВАТА
Черен порой от листа струи.
И ние се притискаме в земята, с лъщящи очи,
от вика на дървото пронизани.
И непонятният вик
от клоните, сред вятъра,
ни кара да търсим под думите
значения, споени със скалата.
Дърветата тътнат хором в унилата надвечер
и селянинът става неспокоен, тракторът му всява ужас,
паметта му се пръсва надолу по вятъра,
а горе мрачно се люлее сянката на неговите кости.
Дърветата внезапно се стълпяват в куп, стаени
срещу небето, там където свършва нивата.
Притиснати плътно, те тръпнат
и се ослушват като ослепени от светкавица коне.
Трептенето на вейките им срещу мрачното пътуващо небе
е прорицанието на земята.
Те също се боят, че също са скоропреходни
ручеи реки от сянка
ВЪН
І. Времето на мечтите
Баща ми се съвземаше бавно на стола си,
след като четири години беше дъвкан от картеч и кал –
с онемяло облъскано тяло, съвсем отчуждено
след дългото си киснене в боите на бездвижието.
Надробената му кожа
бе доблестно зашита, ала той, камината и кървавите й отблясъци
върху пианото, крака на масата и купата с бисквитите
все повече и повече насищаха с присъствието си
отцъкнатите от часовника минути,
зъбците го затеглиха за влакънцето на слуха
и го извлякоха изпод споилите се
за четири години пластове на мъртви англичани,
където се числеше. Крайниците му
се оживяваха със всяко леко
и неуверено помръдване. Пък аз бях дребен, четиригодишен,
лежах в краката му като несретен негов двойник,
непоклатима котва на летливата му памет,
сред челюсти, откъснати крака, изкоренени дънери, шрапнели, ями,
под трополящите тояги на дъжда, в чието гъсто царство,
напуснато от слънцето, не може вече никой
да изпълзи отдето се е скрил.
ІІ.
Пот избива по мъртвеца в пещерата.
Топящото се бронзово забрало
от плът на майката в пещта за бебета –
никой не вярва, би
могло и да го няма, всички
изтръгват усмивки при
бълбукането на кръвта във
ушите им, ушите им, ушите им, очите им
са само капки вода и дори мъртвецът внезапно
се надига икихва – „апчхи!“.
Завчас сестрата го повива усмихната,
и майката, макар и слабо, се усмихва,
и ей го поредното бебе.
Доскоро сякаш пръснат на парчета,
сглобеният наново пехотинец
треперливо потътря към прага крака,
озъртайки се с поглед
на уморен чиновник.
ІІІ. Денят на падналите
Макът е рана, макът е устата
на гроба или пък на търсещата плът утроба –
панаирджийска кукла с жици. Проститутка.
Отдавна не желая да се кича с макове.
А още по-отдавна
шрапнелът, пръснал чековата книжка на баща ми,
ме сграбчи, всичките му мъртъвци
го сграбчиха във клещите на времето си
и там останаха – и той, и те – в една отливка,
по-тежка от набръчканите скръбни бездни,
висящи под зениците на майка ми –
това бе котва,
привела детския ми врат към атлантическите плисъци.
Така че, сбогом, кръвожадно цвете.
Вий, мъртъвци, зарийте свойте мъртъвци.
Сбогом, надгробни плочи върху гърдите на майка ми.
Сбогом, обезценени талисмани на баща ми.
Да се затвори Англия. Да се затвори морската зелена анемона.
ХЕПТЪНСТОЛ
Черно село от надгробни камъни.
Череп на смахнат,
чиито сънища мрат
където са били родени.
Череп на овца,
чието месо се стапя
под косите си греди.
Само мухите го оставят.
Череп на птица,
чиито географии са се разсъхнали
до процепи
в напукани первази.
Животът пробва.
Смъртта пробва.
Камъкът пробва.
Но само дъждът поробва.
СТАРАТА ЦЪРКВА В ХЕПТЪНСТОЛ
Огромна птица кацна тук.
Песента й извлече от скалите хора –
живи хора от блатата и шубраците.
Песента й освети долините
и стегна в сбруя дългата пустош.
Песента й донесе кристал от пространството
и го постави в главите на хората.
Накрая птицата умря.
Гигантските й кости
се овъглиха и превърнаха в тайна.
Кристалът в главите на хората
почерня и се разпадна.
Долините угаснаха.
Пустошта се развърза.
УИДОП
Там където нямаше нищо,
някой сложи изплашено езеро.
Там където нямаше нищо,
плещи от камък
се извиха да го поемат.
Отсред звездите вятър
се гмурна да подуши трепета.
Дървета, сплели ръце, склопили очи,
наподобиха свят.
Туфи трева страхливо се примъкнаха.
И нищо друго –
освен ако случайна чайка не влети
през някой прорез в тъканта
от нищото в нищото
УЕСТ ЛЕЙТ
Всичко това
сполетява слънцето.
Слънцето е паднало
в ръцете на водата.
Има ждрела, издълбани в студените хълмове
от страданията на водата.
И други ждрела –
изсечени в студения огън
от излинялата вода на жените
и сухите реки на мъжете.
УОДСУЪРТСКОТО ПОЛЕ
Там дето майките
препускат душите си
там дето небесният вой
струи по земята
и търси тела
на птици, животни, хора –
там избуява щастие, потайно и диво,
като птича песен, скрила се във вятъра
оттатък ръба на слуха
нечута зла радост
като камък, строшен от звезди,
убеден, че вече нищо не ще му се случи
в люлката-гроб.
АМУЛЕТ
Във вълчия зъб – обраслият връх.
В обраслия връх – вълчата козина.
Във вълчата козина – гъстият лес.
В гъстия лес – вълчият крак.
Във вълчия крак – хоризонтът от камък.
В хоризонта от камък – вълчият език.
Във вълчия език – сълзите на кошутата.
В сълзите на кошутата – замръзналото блато.
В замръзналото блато – вълчата кръв.
Във вълчата кръв – снежният вятър.
В снежния вятър – вълчето око.
Във вълчето око – Полярната звезда.
В Полярната звезда – вълчият зъб.
ЛУННИ КИТОВЕ
Те порят лунната плът
под самата повърхност
подобно на мускул повдигат
лунната кожа
но тъй полекичка че сякаш виждаме вековна планина
тъй рядко дишат те че сякаш виждаме вулкан
оставил избушена дупка в лунната кожа
Понякога се гмурват надълбоко
под лунните полета
магнитния си път пробиват
между металите в недрата на луната
и подлудяват апаратите на астронавта
Необятна е тяхната музика
всяка от нотите трае стотици години
всяка от песните цяла лунна епоха
И пеят си един на друг безкрайни песни
доде бездвижно движат неподвижните си маси
с притворени в захлас очи
БЕДА
Чу се за някаква дума.
Вран я видя да убива хора. Хапна добре.
Видя веригите й да газят
цели градове. Пак хапна добре.
Видя моретата отровени от изпражненията й.
Застана нащрек.
Видя как цели земи се овъглят
от горящия й дъх.
Излетя и се втренчи отгоре.
Думата лазеше – само уста,
без уши, без очи.
Видя я как засмука градовете
като цицки на свиня,
доде изпи до дъно хората
и не остана никой –
всички бяха смлени вътре в думата.
Думата се настърви и впи дебели устни
в облата земя като огромна минога –
там взе да смуче.
Но силата й отмаля.
Храна й бяха единствено хората.
Тя се сви и спаружи,
доде накрая се разплу
като сплескана гъба.
И образува съхнещо солено езеро.
Беше свършила ерата й.
Остана само една трошлива пустош,
осеяна с лъщящите кости на земните хора,
където Вран вървеше и умуваше.
БОГОСЛОВИЕТО НА ВРАН
Вран проумя, че Бог го обича –
иначе отдавна да си е отишъл.
Та нямаше място за спор.
Удивен, той отпусна глава на пулса си.
И проумя, че Бог говори чрез Вран.
А посланието е: „Съществувай!“
Обаче кое
обича камъните и говори чрез камъните?
Нали уж и те съществуват.
Ами кое говори чрез онази странна тишина, която идва
веднага щом заглъхне гракът му?
А кое пък обича сачмите,
които капят от ония спечени и изсушени вранове?
Чрез тишината на оловото кое говори?
Вран проумя, че боговете са двама –
единият, безкрайно по-голям от другия,
обича враговете му
и държи всички оръжия.
Автор: ©Тед Хюз
Превод: ©Владимир Трендафилов
Източник: ©Литературен клуб
