Теодора Сукарева – Теа е родена през 1996г. в град Пловдив. Пише и това е двигателната сила в живота й. Наскоро публикува дебютната си стихосбирка „Изповед в метафори“.
Кой?
Един човек, посветил живота си на пътя от непрогледния мрак до бленуваната светлина, пишещ.
Какво?
Кървящи метафори, болезнени, късащи времето на половина, разделяйки живота на “преди” и “след”.
Как?
С прецизен и дълбок разрез в сърцето.
Къде?
Навсякъде, но най-вече там, където застиваш и гледаш тялото си отстрани, а светът се е превърнал в картина.
Кога?
Сега, когато е навреме и нито секунда по-късно.
ВСИЧКИ ТЕЗИ ПЪТИ
И след всички тези пъти,
в които душата ми трепереше от студ,
в страх, несигурност и мрак…
Когато миг след миг съм чакал чудо –
дума, жест или утеха,
най-много сам до мен си съм седял.
И след всички тези пъти,
в които без вина, прав пред съдници стоях
в болка, вина и отчаяние…
Когато ден след ден съм почвал отначало,
да се раждам, старея, умирам.
Разбрах най-сетне, накрая почти:
най-силно търсиш онова,
което ти е пред очите.
А то е винаги твое
и никога на никой друг.
ИСКАМ
Искам да избягам,
но напук ще остана.
Искам да ме няма,
но жадувам да съм тук.
Искам да не се страхувам вече,
но страхът
ме кара да се надскачам.
Искам да намеря дом,
но да не бъде затвор.
Искам да се разкъсам на парчета,
но и имам нужда да съм цяла.
Искам да нямам сърце,
но само то ме отличава.
Искам да не познавам болка,
но без мрака
как ли бих познала
светлината?
СТРАННА ПТИЦА
Много пъти са ми казвали
„ти си странна птица“.
И може би щях да се обидя,
но за мен акцентът все пак
пада върху „птица“.
ДА КЪРВИШ В ТИШИНА
И идва един момент,
в който се научаваш да кървиш в тишина.
Кървиш, докато приготвяш вечеря,
кървиш, докато се опитваш да заспиш.
Сутрин кървиш по път за работа,
незабележимо оставяш следи,
които само ти виждаш –
като се обърнеш.
– Добро утро, как си?
– Чудесно, ами ти?
Кървиш през зъби, плюейки лъжи.
Ще мине, повтаряш си, и това ще си иде.
Ще се пръснеш, но някак се спираш.
Дай си време – напомняш си.
Поемаш въздух, за да кажеш нещо – сепваш се,
отказваш се.
Кървиш с досада,
омръзнало ти е вече.
Само ти ги виждаш,
тия проклети капки навсякъде.
„Ще зарасне!“ – казваш си. – Дано е утре само.
Пак заспиваш и кървиш.
А тишината отвън
вече се е настанила
отвътре.
