Руският режисьор Андрей Тарковски често е цитиран като едно от най-големите явления в киното за всички времена. Макар да е автор на само седем заглавия, те му отреждат място до най- възхваляваните режисьори в историята. Носител е на Златен лъв, на Голямата награда на журито в Кан и (посмъртно) на наградата на Ленин – най-високото отличие в бившия Съветски съюз. Един от неговите герои, Ингмар Бергман, казва: „Тарковски за мен е най-великият, този, който е измислил нов език, верен на характера на филма, като улавя живота като отражение, живота като сън.„
Споменът за Тарковски не може да избледнее. След неговата смърт през 1986 г. много неща се изписват и изговарят за твореца, но една от най-краснречивите находки за неговия свят се появиха на бял свят едва наскоро под формата на лични полародини снимки. Заснети между 1979 г. и 1984 г., някои от тях в годините преди смъртта на Тарковски от рак, на снимачната площадка на Сталкер. Те улавят последните месеци на Тарковски в Съветския съюз и след това в Италия.
„Задачата на режисьора е да пресъздаде живота, неговото движение, неговите противоречия, неговите динамични конфликти. Това е негово задължение, да разкрие всяка йота от истината, която е виждал…„
Андрей Тарковски е роден в село Завраже (Завражье), Юревецки район, Ивановска промишлена област (днес в Кадийски район, Костромска област. Негов баща е известният поет Арсений Тарковски. Майка му – Мария Вишнякова е завършила Литературния институт в Москва. Занимава се с литературна дейност, но стиховете и прозата си унищожава сама, смятайки ги за лишени от художествена стойност. Когато през 1937 г. Арсений Тарковски напуска семейството, Андрей е на тригодишна възраст. Събитието оставя травма в душата на момчето. Мария Вишнякова отглежда Андрей и сестра му с помощта на майка си. По време на Втората световна война се местят в гр. Юревец, а през 1943 г. – в Москва. Майката издържа семейството, работейки като коректор в печатница. Андрей Тарковски е записан в училище № 554, където е съученик с поета Андрей Вознесенски. Изучава изобразително изкуство и посещава курс по роял. През ноември 1943 г. се разболява от туберкулоза и прекарва близо половин година в болница.
През 1951 г. Тарковски завършва художественото училище „1905 година“ (наименувано на Руската революция от 1905 г.) и постъпва в Московския институт по ориенталистика, където изучава арабски език. Скоро след това се премества във Всерусийския научноизследователски институт (ВНИИ) по цветни метали. През 1953 г. заминава в състава на научна експедиция в Турхански район на Красноярския край, Сибир. В тайгата остава близо година. Там преосмисля бъдещето си и решава да следва режисура.
В 1954 г. постъпва във Всерусийския държавен институт по кинематография (ВГКИ), където следва режисура в класа на Михаил Ром. Тук негова състудентка е Ирма Рауш, за която през 1957 г. Тарковски се жени. Сближава се с Андрей Кончаловски, заедно работят по проекти за сценарии и късометражни филми. Върху общите им идеи влияние оказва творчеството на Акира Куросава, Луис Бунюел, Ингмар Бергман. Кончаловски става съсценарист на дипломната работа на Тарковски „Валяк и цигулка“ (1961 г.).
Когато през 1962 г. режисьорът Едуард Абалов не се справя със снимките на „Иваново детство“, задачата е поверена на Андрей Тарковски. Качествата на филма са високо оценени на кинофестивала във Венеция, където той печели „Златен лъв“. Младият режисьор става популярен.
През 1966 г. Тарковски снима втория си пълнометражен филм „Андрей Рубльов“, по сценарий, написан съвместно с Кончаловски. Филмът не допада на политическата върхушка в СССР и не излиза по кината в страната. „Совекспортфилм“ го продава заедно с други филми на френския киноразпространител Алекс Москович, чрез когото лентата попада на кинофестивала в Кан. „Андрей Рубльов“ участва в извънконкурсната програма и получава наградата ФИПРЕСИ. В СССР е показан едва през 1971 г. Ръководството на страната гледа подозрително на Тарковски и отхвърля проекта му за следващ филм.
След като става известна връзката на Андрей Тарковски с Лариса Егоркина (помощник-режисьор на „Андрей Рубльов“), той напуска семейството си. Рядко вижда сина си Арсений, а характерът му става все по-затворен. Причина за последното са и постоянните откази на предлаганите от него сценарии.
През 1970 г. се развежда с Ирма Рауш и се жени за Лариса. Същата година започва снимките на „Соларис“, по чийто сценарий работи с Фридрих Горенщайн още от 1968 г. Филмът е завършен през 1972 г. и е показан в Кан, където печели наградата на журито. Тарковски присъства лично на премиерата.
В 1974 г. на бял свят се появява дълго протаканият автобиографичен филм „Огледало“. На следващата година започва съвместна работа с Аркадий и Борис Стругацки по сценария на „Сталкер“. Филмът е завършен през 1979 г. а на следващата печели награди на фестивалите в Кан и Таормина („Давид на Донатело“).
След снимките на „Носталгия“ (1980-1984 г.) в Италия, Тарковски решава да остане в Европа. В родината си той не може да получи така желаната творческа свобода. На 10 юни на пресконференция в Милано той обявява публично намерението си. Съветските власти гледат на постъпката му като на предателство.
На следващата 1985 г. режисьорът започва работа по последния си филм, „Жертвоприношение“. В края на годината установява, че е болен от рак на белите дробове. От януари 1986 г. е на лечение в Париж. Със съдействието на Франсоа Митеран, който лично праща телеграма на Михаил Горбачов, от СССР пристигат синът на Тарковски, Арсений, и тъщата му Ана Егоркина. В Кан „Жертвоприношение“ печели наградата на журито.
Андрей Тарковски умира на 29 декември. На 3 януари 1987 г. е погребан в руското гробище „Сен Женевиев де Боа“, край Париж.
От 6 до 13 юли 2007 г. в родния град на големия режисьор се провежда първото издание на международния кинофестивал, носещ името на филма му от 1975 г., „Огледало“.
(Източник: Wikipedia, AnotherMag.com)
