Усещам героите като приятелчета, май съм бил в тази стая, виждал съм този труп на красиво момиче.
Това не е репортаж, това не е театрална критика, това даже не е и поредната тъпа статия, която ще напиша. Това е крайъгълен камък, аларма на телефона, писмено напомняне, заверено пред свидетели, да ходя по-често на театър. На такъв театър.
Аз съм този човек, който ходи на театър два пъти в годината… глупости, аз съм този човек, дето не е ходил на театър от три години. Примерно. Не си спомням какво съм гледал последно. Нито къде. Няма голямо значение. Аз или съм отчайващо проста пръчка, или просто театърът не е точно моето изкуство. Това не значи, че не ме кефи. Май съм си изкарвал добре всеки път, в който някой ме е завлачил за яката до залата, купил ми е билет и ме е сложил на стола. Затова си е истинско събитие, защото тази вечер съм на театър. Яко!
Премиерата на „Състояние на нацията“ на Театър „Реплика“. По текстове на Ървин Уелш. OK, да, тук ме спечелихте за каузата, момчета и момичета! Защото аз, макар и да не съм много по театъра, съм истински фен на чичо Уелш. Глупости, аз съм специалист, аз съм шибан професор по Ървин Уелш! Още от времето когато беше много модерно да четеш Ървин Уелш или да го гледаш как виси като сопол в ъгъла на празна стая, с избеляла тениска на Wattie Buchan, докато продава онези свещички на Юън Макгрегър. Дето после ги гони из дълбините на най-мръсния кенеф в Шотландия. Е, в края на представлението си давам сметка, че не съм чак толкова голям професор по Ървин Уелш, защото си нямам и най-малка идея какви точно са тия текстове и кои бяха тия хора. Това е по-скоро нормално, защото все пак старецът е написал повече, отколкото аз някога ще изчета. И това е добре.
Началото е обещаващо, защото в не много стройна редичка влизаме в нещо, което ми напомня на най-добрите години на Big Bang и малкото му братче Underground – в подлеза на Левски и Раковска. Говоря за 2004-та, така че не очаквам някой да ме разбере. Преведено на български това значи, че мястото е опушено и дъни някаква музика. Избирам си столче от купчината и се паркирам в полукръг, като се ориентирам по силуетите на останалите. Не изглежда точно като театър, поне не като скучен такъв. Седя на столче в средата на някакво диско. Някакъв пич се обяснява, някаква мацка муфти цигарка и говори за децата си. После рязко си ебава майката и сме в една стая с един труп. Истински. Зад една стълба. Увит в прозрачно фолио. Спирам преразказа тук – ако ви е чак толкова интересно, ходете на театър, ебати!
Хаотичната дисекция на състоянието на нацията е изключително благоприятна почва за непристойни клишета, огорчени бабички и – разбира се – прехласващи се хипстъри, които не са сигурни по какво точно се прехласват, но го правят, защото изглежда уместно. Едни хора изглеждат недоволни и леко изгубени докато търсят щастието през удоволствието. Удоволствието, от своя страна, е прилежно маскирано в дрога, ебане и дюнери. Удоволствието е консумация! Не е особено революционно, но пък да му се опълчиш е вечно актуално.
Усещам героите като приятелчета, май съм бил в тази стая, виждал съм този труп на красиво момиче. Само че в моя случай на сутринта трупът се надига, за да потърси нещо за доизпиване. Театърът, разбира се, повтаря живия живот – и тук трупът оживява, за да бъде повторно убит. Криминална нишка няма. Животът е погубен от неназовани сили и процеси, които си ги отглеждаме ние самите, а после отвръщаме погнусен поглед. Маргинали, консуматори на собствените си неуспехи, хора на ръба на нищото, които просто искат да се забавляват. Да танцуват, да се надрусат и да забравят. Хора като мен и теб. Хора, които си крещят непрекъснато, грачат един срещу друг и никой не чува никого. В паузите гледат „Рамбо“.
Пичът в костюм на Спонджбоб е изтеглил късата клечка по Уелш. Нашият човек прави фокуси с балони и се опитва да бъде позитивен, но единственото позитивно нещо, което му остава е ХИВ-статусът му. И пее. Пее онова жалкарско бетеерско парче – „Спасение“, което трябва да ни го забодат за химн на нашата нация – българската. Просто защото такова и е състоянието на тая нация.
„Състояние на нацията“ е чук, който те удря между ослепелите от блицове очи и втрещява като изнасилване на мъртво момиче в коридора. Нещо средно между Smells Like Teen Spirit и детската песничка за Косето Босето. Всички най-накрая млъкват и лампите светват. После има вино – като на премиера. Аз обаче премерено пропускам тази част, защото и без това съм като пиян от цялото това викане.
Хубава работа, мисля си. Тия хора ще вземат да ме накарат да ходя на театър по-често!
Второто премиерно представление на „Състоянието на нацията“ е на 14 октомври 2015 г. Побързай и може да се вредиш за билети, а ако не стане – гледай за по-натам. Лудницата е пълна и аз ти го препоръчвам.
Режисьор: Ованес Торосян
Сценография: Добри Чомаков и Иван Пустиняшки
Участват: Милена Ерменкова, Боряна Пенева, Милко Йовчев и Благой Бойчев
Театър РЕПЛИКА са: Милко Йовчев, Боряна Пенева, Благой Бойчев, Ирина Андреева, Ивайло Драгиев, Милена Ерменкова и Ованес Торосян. Те казват: „Създадохме “Реплика” с цялата си младежка наивност и любов към театъра. Искаме да го правим честен, смел и свободен. “Реплика” е нашата опозиция на застарялата театрална система в България и нашето доказателство, че може да се прави качествено, социално-ангажирано и истинско изкуство извън системата на щатните театри.
Нашата мисия е да разкриваме възможности за изява на талантливи млади актьори, режисьори, сценографи и драматурзи. За съжаление в България все още действат закони и порядки, които прекършват почти всяка свободна инициатива в областта на театъра и именно затова всяка малка победа ни е толкова сладка.
Реплика може да има тогава и само тогава, когато имаш какво да кажеш.“
Групата е отличена за спектаклите “Истина отвъд полярния кръг”, “Ние сме боклуците на Източна Европа” и “Двама нещастни румънци, които говорят полски”. Театрално сдружение “Реплика” с режисьор Георг Жено спечели голямата награда за полет в изкуството “Стоян Камбарев” за 2014.
Текст: Иван Шентов
