Аз стоях на възвишението,
и виждах, долу — хиляди демони:
бягащи, скачащи,
опиващи се от греха.
Един погледна нагоре, ухили се,
и ми каза:
— Приятелю! Братко!
Аз срещнах човек, преследващ хоризонта
Той бягаше с него около света.
Обхвана ме вълнение
и се обърнах към него:
— Слушай, това е глупаво — казах —
ти никога няма…
— Лъжеш! — извика той!
И побягна отново.
Погледни, ето гроб на грешник!
И до него стои строгият дух.
Печална девойка отишла до гроба
с букет от теменужки,
но духът сграбчил ръцете и.
— Никакви цветя за него, — казал духат.
Девойката заплакала:
— Ах! Аз го обичах.
Но духът, мрачен, непреклонен повторил:
— Никакви цветя за него!
Сега помисли —
ако духа е постъпил справедливо,
защо плакала девойката?
В пустинята
видях човек, гол, озверял,
който клечеше на земята,
държеше сърцето си в ръце
и го ядеше.
Аз казах:
— Хубаво ли е приятелю?
— Горчиво е, горчиво! — отвърна той —
Но ми харесва,
защото е горчиво,
и защото то е моето сърце!
Това са само част от виденията, събрани в стихосбирката „Черните конници“, написани от Стивън Крейн в периода 1895-1899.
Американският писател умира само на 28 години и в продължение на десетилетия бива напълно забравен.
Докато Стивън Кинг не решава да използва „В пустинята“ за епиграф в романа си „Ланголиерите“ през 1990, възкресявайки творчеството на Крейн за нов живот.
превод: Владимир Кромбърг
изображения: Zdzisław Beksiński
