пренаучавам падането си
на агресивно жив език
опитвам се да преведа
извивките по пътя си
и смуча камъните като лед
изострям зъбите си в тъмнината
искам да прекърша тази липса
да изсипя смисъл в гърлото й
и най-накрая да ми
проговориш
отвътре
всичко изглежда
преместено
знаеш къде си бил
но не можеш
да се намериш
помня предпоследния ни атентат –
движението с което
морето ослепя
и почерняването на солта
малко преди да се наместят
пластовете на познатото
и след като
умрях
на повърхността на чашата
тежи
тъгува
утрото
със своите студени цветове
и улиците са
като смущение на телевизорен екран
под очите ми
лека-полека заспиват
непокръстени фарове
обърнати с пулса
надолу
истерия на разминаването
извън всяка маркировка
траекторията ни е само привидна
толкова усилия за да прикрия
сбъдването на съмненията ти
пришиване на кожа и вода
сглобяване на два различни мозъка
в обща катастрофа
не е нещо което правя
а всичко
което съм
