Улиците на София: Славни дни по ”Шишман”

Черната котка излезе от градинката на храма „Св. Седмочисленици“, спря се, изтегна се лежерно, а после избяга по „Шишман“.

Улицата от малката снимка на стара София. Ражда се от някогашната черна джамия, промушва се скришом през градския център и се влива в площада край сградата на Народното събрание.

Скрила Седмо училище, някогашното „руско“, един куп барове, ресторантчета, книжарници и магазинчета за подаръци. Неизменна част от маршрута на нискотарифните туристи, дом на безброй лични истории, дълги лафове и бързи крачки от едно място към друго.

Хора, готови да пият бири за по пет кинта. Присвили очи в поза, че не им пука за нищо. Или амфетаминови зомбита, които излизат от задимени стаи, за да си поръчат публично джойнт или нещо „по-абстрактно“. А мацките, държейки цигари в изискани пози, им се усмихват като на непослушни деца.

По-късно минават техните бащи и събират празните бутилки.

Или носталгията по 90-те години. Последното романтично десетилетие на града в плен на отбрани, които се подсмихват ехидно на останалите. Като че ли само те са живели тези години, а другите смотаняци са гледали отстрани и нямат право на спомени.

Някога Камен Белопитов оставял каламбурите си по стените на Шишман. Смачквал до абсурд простащината на времето си и стряскал случайните минувачи.

Един от героите на София, който се предава като мит през поколенията. Но дай да не се говори много-много, да не петним паметта му и спомените им, че като виж на някой му е хрумнало да направи тениски с надписи „Бок е единак“, „ТВУ за чайки“ или „Въндализъм“.

”Хипстър яде хипстър”

Модерна мацка, която прилича на Trixie Whitley, разхожда руси хора и обяснява на добър английски, че някога православният храм бил „черната“ джамия, проектирана от прочутия османски строител Коджа Синан. След като турците били изгонени от нашите земи, джамията била осветена като църква.

После какво интересно има – американците пускат бомби над София, защото българите се надявали Третият райх да сбъдне националния им идеал за обединение. В София имало даже площад „Адолф Хитлер“, ей тук, точно до старата Зоологическа градина.

После ги помъква надолу и минава край Седмо училище. Сега „Св. Седмочисленици“, а някога Първа девическа гимназия, а после ЕСПУ „Георги Димитров“, онзи приятел на Сталин.

Воев и цветята от края на 80-те.

Моята история от това време обаче е друга. Някъде в началото на 90-те, убивах поредния част по химия в електричките срещу училището. Обичайно замаян, един приятел ме изкара от кафето по спешност. Беше гепил портмонето на единственият паралия в класа, по това време те още бяха рядкост по тези улици, но се беше оказало, че в него има далеч повече кинти, отколкото е очаквал. Беше се изплашил и търсеше съмишленик. Първо му казах, че трябва да върне портмонето, защото не е правилно. Тогава все още в разпадащите се ценности и обществен договор имаше категоричен императив. Някои неща просто не се правеха. В същото време сравнително лесно се оставих да ме yбеди да споделим с още един приятел от компанията ни. Тримата успяхме лесно да стигнем до решението, че няма нищо толкова страшно, ако задържим парите, които само един от нас беше откраднал. После пътищата ни се изгубиха и се забравихме. До една вечер много години по-късно. Тогава на спирката на Спортната палата, чаках последния тролей. По стар навик разглеждах некролозите, налепени по стената и будката за вестници там, когато сред тях видях и снимка на вече порасналото момче, което някога беше свило парите. Малко по-възрастен, но със същото хъшлашко изражение. Стана ми тъжно и си спомних за случката. Един от първите „оправдани“ компромиси, след които последваха много други.

Мравки тръгват по гърба ми и бягам надолу по улицата.

„Къщата с фриза, Къщата с чадъра, Домът на билките, Къщата с гълъбите и други фасади от стария град“.

Не ги виждам от инвестиционни интереси.

Взимам си бира. Като едно време „Ариана“, кутия бяло „Виктори“ и дълги вечери празни приказки.

Само дето сега „убивам“ работно време, а бирата, и цигарите не са ми толкова вкусни. Май дори не пуша. Спъвам се в една разбита плочка и бързите мисли продължават без мен. Полял съм се с бира, а последният дъжд, скрил се под плочките, е оцветил дънките ми в мръсно.

Сигурно е лоша поличба или просто не гледам къде вървя?
Псувам по навик, изтупвам се безсмислено и правя следващата крачка, после още една и така.

Почти до царя на кон. Владетелят тука обаче е друг.

На прага стои черната котка, гледа и съска на празните ни дни.

Иво Попиванов

Още от поредицата:

Една добра улица в един лош град

Улиците на София: Том Йорк пее за котките на „Малко Търново“

Улиците на София: Бог, безнадеждност и метадон на „Пиротска“

Улиците на София: Да се застреляш на „Ангел Кънчев“