Всичко е приготвено предварително.
Идваш, намираш готов живот
и трябва да го облечеш.
Райнер Мария Рилке
Седя тук и не представлявам нищо. И все пак това Нищо започва да мисли, а ето какво мисли на петия етаж, в един сив парижки следобед:
Възможно ли е, мисли то, досега да не си видял, разпознал и казал нищо истинско и важно? Възможно ли е да си имал хиляди години време, за да гледаш, размишляваш и записваш, и да си оставил тези хиляди години да отминат като междучасие, през което изяждаш своя сандвич или една ябълка?
Да, възможно е.
Възможно ли е въпреки откритията и прогреса, въпреки културата, религията и световната мъдрост да си останал върху повърхността на живота? Възможно ли е да си покрил дори тази повърхност, която все пак е представлявала нещо, с някаква невероятно скучна материя, тъй че тя да изглежда като салонни мебели през лятната отпуска?
Да, възможно е.
Възможно ли е да си разбрал погрешно цялата световна история? Възможно ли е миналото да е фалшиво, защото винаги се е говорело за неговите маси така, сякаш става дума за вървящи вкупом хора, вместо да се каже за Единия, около когото те са стояли, тъй като той ни е чужд и е умрял?
Да, възможно е.
Възможно ли е да си смятал, че трябва да наваксаш онова, което се е случило, преди да си се родил? Възможно ли е да си бил принуден да припомняш всекиму поотделно, че той все пак произхожда от всички предишни поколения, следователно знае нещо и не бива да отстъпва от него пред другите, които знаят друго?
Да, възможно е.
Възможно ли е всички тези хора да познават съвсем точно едно минало, което никога не е било? Възможно ли е всички реалности да са нищо за тях, а животът им да отминава, несвързан с нищо, като часовник в празна стая?
Да, възможно е.
Възможно ли е да не знаеш нищо за момичетата, които тъй или иначе живеят на този свят? Възможно ли е да казваш „жените“, „децата“, „момичетата“ и да не се досещаш /въпреки цялата си образованост/, че тези думи отдавна нямат множествено число, а само безчислени единствени числа?
Да, възможно е.
Възможно ли е да има хора, които казват „бог“, но мислят, че това е нещо всеобщо?… Та виж само тези двама ученици: единият си купува нож, а него ден и съседът му си купува съвсем същия. След седмица те показват един другиму двата ножа и се оказва, че приликата вече е твърде слаба – толкова различно са се развили ножовете в различните ръце. /“Да – казва тогава майката на единия, – защо пък трябва да похабявате всичко по един и същи начин…“/ Тъй значи: възможно ли е да се вярва, че можеш да имаш бог, без да си служиш с него?
Да, възможно е.
Но след като всичко това е възможно, след като има поне намек, че е възможно – в такъв случай на всяка цена трябва да се случи нещо. Тогава първият срещнат, онзи, в чиято глава се е родила тази тревожна мисъл, трябва да започне, да направи нещо от пропуснатото; който и да е той, дори да е най-неподходящият – ДРУГ ПРОСТО НЯМА.
