Репортаж: Ангел Симитчиев
Снимки: Гергана Енчева
След близо шест часа, прекарани в гмуркане и плуване в мъгли и недовършени магистрали из родния север пристигам във Варна. Октомври е, но температурата надвишава 20 градуса. Не се оплаквам. Остават само три часа преди началото на тазгодишното издание на Radar Festival Beyond Music – време за бързо спускане до морето. В него, разбира се, все още се виждат плуващи тела. Слънцето обаче постепенно залязва и е време да се насоча към двора на Градска художествена галерия, където вече се е натрупало достатъчно публика и нетърпение.
Програмата започва с „МОНО НО АВАРЕ“ на Ирмена Чичикова, която сцената на Radar помни от миналогодишното ѝ участие в “Mixing Vanity”. Този път тя работи заедно със своя брат – режисьорът и сценарист Йордан Чичиков. Резултатът е компактно произведение, в което текста на „Записки под възглавката“ на Сей Шонагон се среща с минималистичен филмов наратив и почти призрачното присъствие на актрисата на сцената. Всички елементи са в прецизна симбиоза. Всяка дума, жест, звук и кадър са на премерени, но оставят достатъчно пространство и за нашето собствено въображение и присъствие.
След кратка пауза на сцената се появява роял и зад него застава пианистът Димитър Горчаков. Замислям се, че това е може би първия път, в който се срещам с неговата самостоятелна работа. Горчаков импровизира върху теми и идеи, които е изследвал в усамотение през последните месеци. Резултатът е импулсивна, интуитивна, но и хомогенно-звучаща разходка из фолклор, джаз и съвременна класика. Около средата на сета той звучи и изглежда изцяло потънал в музиката. Неговата импровизация не е подвластна на заучени трикове, а единствено и само на настоящия момент. Понякога се пресяга към Nord-a и подлага прозрачни падове измежду акустичните тонове. Единственото, за което съжалявам е, че няма още един чифт ръце, за да може да потъне още повече в този диалог между инструментите си.
Последното изпълнение за вечерта е в ръцете на Горазд Попов – Goro. Това е неговият дебют в рамките на Radar. Изпълнението му е разделено на две части. Първата е музика, създадена по време на изследването му на психоакустични концепции като синхронизация на мозъчните вълни с външен звук. Музиката е по-близка до жанрове като ембиънт и дроун, които са по-скоро нова територия за Goro, който сме свикнали да виждаме в клубен контекст. Постепенно сетът му градира в по-атмосферични интерпретации на парчета от последния му албум “Unbound Forever”. Те звучат изненадващо на място, може би защото сетивата ни вече са успешно манипулирани от звуковата стимулация на мозъците ни от първата половина на сета. С Goro приключва и първия ден на Radar #7.
След като успешно навъртам 15-20 км из Варна, лежал съм по все още топлия пясък и съм погълнал прекомерно количество веган храна се озовавам отново на мястото на събитието. Сцената е трансформирана за „Градски истории“, един проект който започва като резултат от творческа резиденция през Radar Festival 2017. Основните заподозрени тук са Йоана Робова (halojo, trohi) и тромпетистът Нейко Бодуров. Към тях се присъединява Ивелина Иванова – визуален артист и експериментален аниматор. Изненадата на вечерта е и спонтанното включване на Димитър Горчаков, този път не на роял, а на синтезатор. Безспорно този концерт е сред акцентите на Radar #7. Четиримата на сцената са в перфектен синхрон и диалог. Нито един от елементите не доминира. Минималистични битйове и бас линии се появяват и разпадат в ръцете на Йоана, кристалните синтове на Горчаков се прокрадват измежду тях, а тромпета на Бодуров дебне, гмурка се и изплува в звука. Цялата тази органична звукова маса е потопена в светлина, мрак, цвят и монохром. Седя, гледам и хем си мечтая някога да чуя тази музика записана, хем злобея, че това се случва само за мен и останалите тъмни силуети в залата.
След „Градски истории“ очаквам да чуя албума „Coalescence“, който Иван Шопов и Димитър Бодуров издадоха дигитално малко по-рано тази година. Предстои обаче изненада. Броени дни преди концерта Бодуров изпраща аудио и видео записи на Шопов от нова студийна сесия. Причината е, че заради пандемията тази година няма възможност да пътува за фестивала, на който вече седем години е основен идеолог. Резултатът, макар и породен от неудобство, е шейсет минути чисто нова музика, създадена буквално няколко дни преди ние да я преживеем. Бодуров и Шопов се разхождат из неокласиката, съвременната електроника, джаза и свободната импровизация. Понякога на екрана виждаме кадри на пианиста, понякога Лора Шопова ни потапя в своите визуални импровизации с микроскопски видеа, снимани от Венелина и Андрей Катански. Резултатът от цялото изпълнение е доказателство, че нищо не може да спре изкуството.
За последното събитие за вечерта не мога да говоря надълго и на широко, защото го гледам от сцената. Това е третият път, в който представям своя музика в рамките на Radar Festival. Този път поводът е последният ми албум “Keeper”. Звукът ме поглъща, ръцете ми сами се движат из пластовете изгубени и намерени, синтезаторите, и касетките с луупове, които изграждат музиката ми. След концерта идват нови и стари приятели, според тях е било хубаво. Нямам представа, дано са прави. Аз бях някъде там – между плажа, морето и последния етаж на Градската галерия.
Неделният ден е мрачен, но топъл, също както сърцата ни, когато си припомним, че предстои последният от нашите три дни на бягство. Днес първи на сцената са актрисата Ина Добрева и Стоимен Стоянов – Nocktern, който също е добре познат на посетителите на фестивала през годините. В сенките около тях се промъква и Светослав Тодоров. „Нищо няма да ти се случи“ е неговия аудио сборник от кратки разкази, които днес заживяват за пръв път и на сцена. Спокойният глас на Ина Добрева се носи над звуковите пейзажи на Стоимен Стоянов и заедно разгръщат изключително визуалните текстове и истории на Светослав. Настроенията плавно преливат от едно в друго, нито за миг музиката и гласа не ти позволяват да се откъснеш. „Нищо няма да ти се случи“ е интимно и истинско преживяване, безспорно един от акцентите на Radar #7. Чуйте в го в неговата цялост тук.
„Архитектура на изчезването“ е второто изпълнение за вечерта и неговата история също ни връща обратно в 2017 г. Резултат от артистична резиденция, в него се срещат музиката на Виктор Проданов (xDEx), хореографията на Искра Проданова, визуалната среда на Петко Танчев и артистичните насоки на Светлозара Христова. Три години по-късно представлението е по-първично, агресивно и ни изважда от унеса, в който „Нищо няма да ти се случи“ ни е оставил. Искра не е сама на сцената, а в компанията на гост танцьор – Николай Диков. Петко Танчев обаче липсва, но неговите абстрактни визуализации пулсират от екрана. През първата половина на изпълнението движенията на двамата танцьори съществуват в паралелни реалности, докато в един момент музиката не ги среща. От там нататък енергията е възходяща. „Архитектура на изчезването“ е различен от това, което посетителите на Radar 2017 може би помнят, но ни оставя задъхани и напрегнати.
Докато седим на двора от горния етаж се понасят плътни басови удари – закриващият сет на xDEx е започнал. Качвам се по стълбите и влизам в залата, която е потънала в мрак, разкъсван само от дистопичната, широкоекранна визуализация, която съпътства музиката на Виктор Проданов. Неговият звук е плътен, аналогов и апокалиптичен. Из въздуха се носи усещането за заплаха и надвиснал край. Замислям се колко особено е да слушаш толкова ритмична и интензивна музика седнал. Осъзнавам това прави преживяването още по-обсебващо. Звукът отеква в залата, просмуква се в публиката и ефектът върху тялото става още по-осъзнат. Като куче надушвам финалните секунди на изпълнението на xDEx и се спускам по стълбите и към изхода. Не искам да се сбогувам с никого, потъвам във варненската нощ и звуковият хаос от последните три дни в главата ми позволява до потъна в блажено отрицание, че Radar 2020, най-хубавите три дни от проклетата 2020 г., e история.
