Адски горещо е. Кучетата са се скрили на сянка, някои дори са изровили малко пръстта и са се свили в нея. На трети перон стар, дизелов локомотив изчаква да премине пътнически влак, за да поеме нанякъде. Машинистът уморено допушва цигара. Всичко е застинало, като на снимка. Само някъде далеч се чува глухият, ръждясал шум на портативно радио. Той идва от магазинчето за кафе и цигари. Продавачката разсеяно припява, подсилвайки думите, които си спомня от песента.
…в червено, като роза най-любимият ти цвят,
в червено, като рана от разбития ни свят…
На пейка, близо до магазинчето седи жена, приближаваща петдесетте. Изрусената й, сламена коса се слива с жълтите петънца на тигровата й рокля. На края на съсухрените, голи крака, като забодени, блестят яркочервени нокти. Единият крак леко подскача на песента, в контраст с лицето, което е съвсем безизразно.
Миризма на кюфтета прекъсва августовската, горнооряховска идилия. Няколко от кучетата наострят уши, едно дори леко се изправя. Приближава нисък, плешив чичко, държащ две кюфтета в хлебче с малко лютеница. Звукът от пошляпващите му чехли се смесва с музиката и отеква в ехото на старата бетонна гара. Обръща се към изрусената жена:
– Цуро, къде изчезна, изстинаха кюфтетата, хайде да вървим!
Цура (вероятно някога наричана Цветелина), бавно става от пейката и се понася в незнайна посока, заедно със своя спътник. След като кюфтетата се отдалечават, и кучетата губят интерес. От радиото вие последният куплет от песента:
…Нека спра да те обичам, чак тогава се върни,
но ако все още дишам, значи си живота ми…
