Ти в „Пирогов“ вечер ходил ли си? Понякога прилича на евтина американска помия… Моткат се ушеви, някакви хора се гърчат от болка, други лежат на носилките, за да не станат никога вече, пред дежурния хирург е Вавилонското стълпотворение, кисели лелки на регистратурата, изплашени роднини пушат пред входа или търчат по коридорите, стиснали документи.
Друг път е като в изоставена лудница – тихо, спокойно, празни коридори…
Не знам защо, но пред дежурния педиатър винаги има опашка. И е задушно. Понякога има кръв в коридора. Като снощи. Мама и тате водят малката си пораснала принцеса, обляна в сълзи, с пръст увит в салфетка и рубинени струйки, стичащи се по дланта. Баща държи синковеца си под мишница, с една ръка, нежно скована в зацапан гипс, и крак, набързо премотан в бинт.
Две руси близначета (закъде без миловидни руси дечица в един разказ?) се гушат в родителите си и тихичко хлипат. Охраната в детското поне е някакъв дружелюбен чичка и се опитва да успокоява по-малките. Не му се получава винаги – хлапетата се плашат от „шишко поличай“, нали им насаждаме страх пред властта – „Ше те дам на полицая, ако не слушаш!“.
А детското е реновирано. Има жизнерадостни певици в рокли от листа на пясъчен плаж. И рибки, дружелюбно усмихнати,
с уста, колкото да глътнат водолаз. Явно са китови акули. Отсреща гледа тукан с голяма човка. Малкия звяр, който доведохме, за да му
наместят ръката, си сочи блузката, сочи и стената. Да, имаш същата птичка. Да, стой тук. Не, недей да плачеш, знам, че те боли.
До нас друга майка успокоява своята принцеса и обяснява нещо за ваксина. Ухапало я куче. Бездомно, от тия, дето ги има край всеки блок на София, които са хранени от всички и от никой.
Дочувам:“Маме, ако не ти сложим ваксината, може да умреш“.
Преглъщам сухо. Поглеждам жена си. Тя ме поглежда и обръща очи към тавана. Зверски подход има тая майка, адски тактичен. Влизат в кабинета.
Писъци. Детето го е страх от инжекции. Пък и с такава психическа подготовка от майката, сигурно и аз щях да пищя.. Не. Сигурно щях да
ухапя доктора и да избягам. На 5 години си способен на всичко. Всички знаят, че децата са идеални войници – без изградена ценностна система, зли, егоистични и способни на всичко. Защото още не знаят какво е невъзможно.
Излизат. Влизаме ние. Три бързи движения, ръката е наместена. Зверчето се дере. Млъква, когато фелдшерката и подава спринцовка.
Излизаме. На стената виси меню на „Бистро 112“. Където продават кафе и вода за кинта и двайсе. В приемната пред детското на Пирогов.
До него – рисунка на котка. Забелязвам ги мимоходом, въпреки че бях около тях цял час.
А менюто е постно. Даже шкембе няма. Сигурно за да не ходят да изтрезняват там местните къркачи и да пречат на докторите.
Но е близо до параклис. Колко уместно. Ако не се излекуваш, да идеш да се помолиш. Или да пиеш едно кафе с минерална вода.
Текст & снимка: Канарейка
