Кой?
Ботев, Вапцаров, Смирненски, Павлов, Левчев, Далчев, Милев, Радоев, Методиев, Фотев, Дамянов; Шимборска, Херберт, Милош, Ружевич, Криницки, Липска; Попа, Павлович, Лалич, Милкович; Цветаева, Ахматова, Пушкин, Бродски, Вознесенски, Евтушенко, Маяковски, Гумильов, Менделщам, Пастернак, Хармс; Транстрьомер, Екельоф, Мартинсон; Кавафис, Рицос, Сеферис, Елитис; Мачадо, Лорка, Алберти, Хименез, Паз, Алберти; Рилке, Тракл, Бен, Бахман; Аполинер, Реверди, Жакоб, Елюар, Мишо; Фрост, Одън, Бериман, Паунд, Симич, Странд, Олсън, Харисън, Д. Райт, Ф.Райт, Уолкот, Хийни, Харди, Елиът, Томас, Мъруин, Лоуъл, Ливайн, Уилямс…
Какво?
Поезия – денонощна туристическа агенция, рекламираща несъществуващи страни.
Как?
На тишина – единственият език, който боговете говорят.
Къде?
Навсякъде – до прозореца, като светлината никога не е достатъчна.
Кога?
По всяко време. Сутрин с кафе. На обяд с вино. Вечер с уиски и тютюн.
Библиотека за глухонеми
По стените няма табели
с надпис „Пази тишина.“
Читателите, седнали един
до друг на дългите маси,
шумно разлистват книгите.
Те не обсъждат прочетеното
помежду си. От време на
време някой ще се изкашля
и ще наплюнчи пръста си,
за да отбележи страницата,
и да я прегъне, преди да затвори
книгата и да се загледа през
прозореца към вечно смълчания
свят отвън.
Всички те са сираци на тишината.
Дори часовникът на стената отброява
безшумно умиращите секунди.
А те са потънали в книгите.
Може би заради това не чуват старата
библиотекарка, която им крещи,
че е време да затваря, както и поета,
който изправен в средата на залата
им чете с патос новите си стихове.
Турски килим
Той е експлозия от различни багри
и нюанси,
но всеки цвят е сякаш единствен.
Как е възможно това?
Дори червеният, дори това кърваво
и мътночервено, прилича на прясна
рана.
И колкото повече го гледаш,
толкова по-силно кърви.
Приятелят ми, който беше тук
Все едно беше тук преди минута
и излезе да се разходи и да погледа
ясното небе.
Поглеждам през прозореца, но целият
свят отвън е вече дъжд, дъжд, и дългите шевове
на светкавиците, зашиващи осакатеното
небе.
Падна мрак и аз погледнах към празната
закачалка.
Няма го повече от десет години,
но цигарата му още дими в пепелника.
Несигурност
Мътно осветена стая
с една трептяща свещ.
Малка статуетка на Буда
върху дебела книга с кръст на корицата.
Наполовина изпразнена бутилка под
наполовина изпразнено небе.
Не живот,
но нещо друго.
Български залез
Пред бялата сграда
на онкологията
зелени пепелници,
пълни с фасове.
Под червено небе.
