Noise Receptor Journal излиза веднъж в годината и един от последните оцелели печатни фензинове, посветени на стилове като дарк ембиънт, нойз, дет индъстриъл и пауър електроникс. Преди броени месеци излезе неговия осми брой, но глобалната пандемия забави с няколко месеца пристигането на броя в България. Мартин Луканов, съосновател на Amek, които разпространяват зина в България, разговоря с Ричард Стивънсън. Той е едноличен създател на Noise Receptor и на неговия предшественик Spectrum Magazine и ще разкаже защо през 2020 г. трябва да сме трогнати от съществуването на хартиен зин за екстремна експериментална музика.
Може ли да представиш Noise Receptor на тези от читателите ни, които чуват за зина ти за пръв път?
Здравейте и благодаря за интервюто. Казвам се Ричард Стивънсън и съм жител на Мелбърн, Австралия. Смятам другите детайли от личния ми живот за маловажни. Единственото, което ще кажа е, че пиша активно за ъндърграунд музика от края на 90-те. Това може би ще даде някакъв ориентир за възрастта ми.
Noise Receptor е ъндърграунд публикация, чийто фокус е често мразеният, но и игнориран, пост-индъстриъл ъндъграунд и по-точно жанрове като дарк ембиънт, паъур електроникс, дет индъстриъл и пост-мортем звуци. Това е моята втора публикация след зина Spectrum Magazine, чиито пет броя излязоха между 1998 и 2001 г. Шестият брой беше почти изцяло завършен и трябваше да излезе през 2002 г. , но по редица причини реших да не го издам.
Noise Receptor стартира в края на 2012 г. като онлайн блог за ревюта, но след около шест месеца активност осъзнах, че досегът с физически носител ми липсва. По тази причина през пролетта на 2013 г. издадох първия брой на Noise Receptor Journal. Оттогава насам издавам по един брой годишно като този април публикувах осмото издание. До момента съм разпратил около 400 броя и за щастие много малко от тях са изгубени в разрушените от коронавируса пощенски мрежи.
Пишеш за ъндърграунд музика вече повече от две десетилетия. Как започна и какво те привлече към зиновете?
Започнах да навлизам в ъндърграунд музиката в началото или средата на 90-те като тогава слушах най-вече блек метъл. Интернетът тогава беше още в младините си и общувахме основно чрез писма, така че зиновете бяха много важна част от ъндърграунд мрежата за комуникация и събиране на информация за нови издания. По това време бях голям колекционер на ъндърграунд издания и зинове и се свързах с един от издателите на вторите, който живееше в същия град, в който бях и аз. Това беше Скот Ван Дорт от зина Blood Inscription. Малко след това започнах да участвам в изданието както със статии, така и с произведения на изкуството. Участието в процеса по създаването на зинове ме „запали“ да искам да направя свой собствен такъв. Това се случи няколко години по-късно чрез Spectrum Magazine, чието първо издание излезе през 1998 г.
Започнал си да пишеш музика преди популяризирането на интернет като медия за споделяне на информация, свързана с ъндърграунда. Каква е разликата в процеса на подготвянето на зинове днес от този в края на 90-те?
Както казах по-горе, преди интернет да стане основния метод за събиране на информация за нови групи и издания, това място бе заето от зиновете. Поради това, когато издавах Spectrum, смятах, че съдържанието трябва да е възможно най-ново и свежо. Това е и причината да публикувам пет броя в рамките на по-малко от три години.
От друга страна, смятам сегашната практика в зиноиздаването като реакция спрямо несекващата информационна атака, която интернет създава. В този контекст виждам физическите зинове като своего рода „филтър“, който да бъде четен в по-тихи моменти на самосъзерцание. С други думи, с Noise Receptor Journal целя да прекъсна информационното претоварване, създадено от интернет и наместо него да фокусирам вниманието на читателя към важни артисти и издания, на които иначе не би било обърнато внимание. В този контекст, не намирам за нужно новият ми зин да бъде „актуален“ и по тази причина издавам само по един брой годишно.
Напоследък забелязваме завръщане на онлайн нюзлетърите, както и все по-голяма популяризация на подкастите. От интерес ли са тези формати за теб и изобщо следиш ли ги?
Не мисля, че съм попадал на много дигитални нюзлетъри, които се фокусират върху нещата, които ме интересуват, така че не мога да кажа много по въпроса. Относно подкастите, и аз забелязвам, че напоследък те набират голяма популярност, но аз съм много селективен относно нещата, които слушам, защото слушането на подкасти изяжда от времето, което имам за слушане на музика. Понякога слушам Noisextra, който по мое мнение е един от най-добрите подкасти, най-вече заради огромната информираност, труд и ентусиазъм, положен от авторите му. Въпреки това, не отделям време за всички негови епизоди, а се фокусирам само върху тези относно албумите, на които вече съм фен.
Едно от нещата, които забелязах от интервютата в подкастите, които съм слушал е, че те са често доста разочароващи, защото задаването на въпроси по време на разговор очаква отговорите да са по-спонтанни, а аз предпочитам обмислени и детайлни такива. Много малко хора умеят да дават подобни детайлни отговори по време на интервю на живо. Това е и причината да правя само писмени интервюта за Noise Receptor, защото по този начин давам време и пространство на интервюираните да обмислят отговорите по-добре и да дадат по-детайлни отговори.
Както спомена преди малко, Noise Receptor стартира около десет години след края на Spectrum Magazine? Каква е разликата между двата зина?
Изброих някои от разлики по-горе, но една друга основна разлика, за която нямах възможност да кажа се вижда от самите им заглавия. Spectrum беше списание, докато Noise Receptor е „специализирано издание“ [бел. прев. journal]. Изборът на заглавие на новата ми публикация не е случаен, защото виждам Noise Receptor като медия, чиято функция е да разглежда задълбочено нещата, за които говори, а не да функционира като рекламно пространство, където музикантите да промотират новите си издание. Физическият формат на изданието също рефлектира функцията му на „специализирано издание“. То е професионално принтирано на хартия формат А5 и има доста изчистен графичен дизайн, чиято работа е да фокусира вниманието на читателя върху текста.
Посветил си живота си на писането за изкуство, което както звуково, така и визуално, а отскоро и политически, заема крайните точки на приетото за допустимо. Какво е мнението ти за връзката между изкуството и политиката?
„Посветил живота си“ звучи леко мелодраматично, а и реално пиша за ъндърграунд музика по-малко от половината си живот, но благодаря за думите.
Относно връзката между изкуството и политиката, тя е много интересна. Много важна част от отговора ми се крепи на факта, че нямам абсолютно никакъв интерес от какъвто и да е вид музика или изкуство, които целят да заемат политическа роля или рекламират съществуващи политически убеждения. В случаите, в които това е на лице, резултатът винаги изключва частта, която е „изкуство“, което от своя страна води до доста скучни резултати. Според мен функцията на хубавото изкуство е да види и да се пресегне отвъд скучните аспекти от ежедневието. Нещо повече, дори и изкуството да реши да адресира политиката по директен или индиректен начин, това не означава, че резултатът ще бъде винаги „политичен“.
Въпреки това, напоследък изглежда, че има липса както на интерес, така и на разбиране относно именно този аспект на изкуството, неговата нарочна неяснота и липсата на директни отговори и послания. Изчезнала е практиката, в която слушателят трябва да „разглоби“ един албум и да направи свой собствен анализ и заключения за произведението. Вместо това изглежда напоследък много хора предпочитат лесносмилаеми послания и очакват създателят на музиката да прави ясни и точни изказвания за смисъла на произведението си и това какво слушателите да мислят и чувстват за него. Според мен това напълно премахва всякаква интрига и неяснота относно музиката и е пълната противоположност на начина, по който подхождам към нещата, за които пиша. Предпочитам запознанството с дадем албум да изисква от мен да положа определена доза умствена дейност.
Друго мое наблюдение е, че някои хора бъркат неприемливите теми, които даден музикант използва в своята музика с неговите лични убеждения. Това е странно, защото в други полета на изкуството, например киноизкуството, като цяло хората не бъркат актьорите с ролите, които те играят. Това не е така в музиката. По някакъв начин сме достигнали до културата, в която се очаква музикантите да са чиста въплъщение на темите и идеите, които засягат в песните си. Както казах, аз не подхождам към слушането на музиката от пост-индъстриъл ъндърграунда по този начин.
Да завърша отговора, моят интерес към тази музика идва от въпросите, които тя ме кара да си задавам, а не от „биенето на барабани“ по каквато и да е политическа тема. Намирам последното за доста детинско. В края на краищата, най-хубавото изкуство е това, което задава въпроси и конфронтира личното мнение на човек. В този контекст смятам, че цитат от Сезар Круз е много подходящ: „Изкуството трябва да успокоява обезпокоените и обезпокоява спокойните“.
През 2019 г. издателството Headpress публикува книгата Spectrum Compendium, която съдържа всички броеве на Spectrum Magazine, а по-късно тази година първите три броя на Noise Receptor Journal ще бъдат преиздадени в общ том. Какво е мнението на хората за тези колекции, особено имайки предвид, всички броеве на Spectrum са почти невъзможни за намиране, а първите три броя на Noise Receptor също са разпродадени?
Книгата Spectrum Compendium (400 страници, съдържащи всички шест броя на списанието заедно с много допълнителни материали) излезе преди малко повече година. Не бих казал, че досега е имало много ревюта или мнения за тома, но от ревютата, имейлите, които получих, и постовете в социалните мрежи, които успях да видя, бих казал, че читателите приемат книгата доста добре. Всъщност все още не съм открил негативно мнение за нея. Според мен това показва, че изданието е открило публика, която разбира целта му. Също много оценявам и факта, че Headpress бяха толкова позитивни в издаването на Spectrum Compendium и бъдещата серия от издания със стари броеве на Noise Receptor Journal. Това означава, че зиновете ми ще могат да достигнат много повече хора.
Бих искал да кажа, че не публикувам зиновете си от егоизъм. Правя го с архиваторска цел. Затова не би трябвало да е и изненада, че мотото на Spectrum Compendium е „архивни документи от пост-индъстриъл ъндърграунда“. Наскоро реших да използвам същото мото и за бъдещите антологии с издания на Noise Receptor Journal.
Според мен съществуването на информацията за пост-индъстриъл ъндърграунда на физически носители като книги е много важна за неговото оцеляване. Например книгата Re:Search Industrial Culture Handbook е издадена през 1983 и макар, че се сдобих с нея в края на 90те, смятам, че продължава да е изключително ценна, защото документира най-ранните фази от развитието на индъстриъл музиката. От друга страна, ако тази информация се намираше само в малки издания като зинове, тя щеше да бъде изгубена за следващите поколения.
Като говорим за бъдещето, какво да очакваме от Noise Receptor, както в дигиталната му форма, така и във физическата такава?
Предполагам, че те ще продължат да съществуват докато имам желание и любов да се занимавам с тях. Сегашната ситуация с коронавируса доста развали рутината, която бях изградил и все още се опитам да създам нова такава, но предполагам, че с времето ще изградя нов начин за писането на ревюта. Разбира се, ще продължа да качвам нови ревюта в блога, които по-късно да бъдат „архивирани“ във физическото издание Noise Receptor Journal. От своя страна, Noise Receptor Journal съдържа интервюта и произведения на изкуството, които не могат да се намерят онлайн, защото е най-добре те да бъдат четени и съзерцавани във физически формат.
