От Дилян Еленков
Да, те нямаха ревящите госпожици от 60-те. Не припадаха от физически функции, може и някой да е припаднал от своеобразни вещества. Бяха черно-бели само в In Bloom. Но казваха. Казваха всичко с тази опростена мелодия, с този опростен и всеобхващащ ритъм. Една китара, по-късно или в началото две, бас, барабани и вокал. Понякога два. Просто го направиха.
Ефектите бяха вездесъщият дисторжън, класически, малко дилей, ривърб, и горе-долу това. Най-добрата основа. По-добра не е имало, и никога няма да има. Какво слушаме сега? Някой, със сигурност, се пита същото. И, да, радвам се, че сега Нирвана не съществува. Няма как да съществува. Всичко свърши точно така, както трябваше да свърши.
Да, отпразнуваме от време на време юбилеи. Голяма работа. Но всичко е там, в добрата музика. Която все по-рядко срещаме. А това беше добра музика. Истинска. Не продукт. Казваше нещо. Какво се казва сега? Дори въпросът е излишен. Сега има изпълнители. Има продукти. Проекти. Да речем, че Нирвана бе Бийтълс на 90-те, а Пърл Джем са Ролинг Стоунс. Едните, очаквано или не, още са на линия.
Другите си отидоха. И си отидоха за добро. Защото се запазиха, вакумираха своето присъствие, носталгия, своята идентичност, тревога, идея, кръв, наследство ако щете; но те са тук, и винаги ще бъдат, по-най-добрия начин, който може би са си представяли.
Това е последното истинско и, с извинение за думата, свястно нещо, което бе масово разпространено. Подкрепено и от така наречения мейнстрийм. Ако Нирвана прокрадваше идеите и формата си сега, нямаше да се получи. Защото времето мина. Защото сега няма истина. Защото сега има звезди, изгряващи и угасващи за един ден. Това на всички е ясно.
И всичко това е просто тъжно. Тук и сега няма сърце, няма душа, няма кърмене, има единствено визия, пророкувана, издиктувана, посочена с пръст. Зрителите, слушателите, са тълпа. И следват законите на евентуалната тълпа. Няма оригиналност от години, да, има попадения, но те остават най-малкото неоткрити и нечути.
На своите малки места. Къртици, ровят, но слепи. Защото истинското време е в миналото. И няма как вече да се случи Нирвана. Никой сега няма да ни посочи среден пръст от обложката на албума си. Всички ни целуват задниците. Но аз, както и, надявам се, много други, никога няма да целунем техните.
