Ник Кейв пред Виенската консерватория, 1999 година:
Поканата да предам знанието, което съм събрал за поезията, за писането на песни, ме остави с множество противоречащи си чувства. Най-силното и настоятелно от тях засяга покойния ми баща, който беше учител по английска литература в гимназията, в която учех в Австралия. Имам много ясен спомен как съм на около дванадесет и стоя, както вие сега, в класна стая или училищна зала, гледайки баща ми, който стоеше тук, където стоя сега, и, мислейки, мрачно и нещастно, тъй като в общи линии бях мрачно и нещастно дете, „Няма голямо значение какво ще правя с живота си, стига да не свърша като баща си“. На четиридесет изглежда на практика няма действие което не ме привлича по-близо до него, което не ме прави повече като него. На четиридесет станах баща си, и ето ме тук, преподавайки.
Това, което исках да свърша тук, е да говоря малко за „любовната песен“, да говоря за своя собствен подход към този жанр, който, вярвам, е в самото сърце на моята творческа мисия. Искам да разгледам някои чужди творби, които, поради каквато и да е причина, считам за върхови постижения в този най-благороден творчески стремеж: създаването на великата любовна песен.
В погледа назад към тези двадесет години преобладава определена яснота. Измежду лудостта и хаоса, изглежда съм свирил на една точно определена струна. Виждам, че моят творчески път се е въртял около опита да изкажа природата на почти осезаемото чувство на загуба, което предяви претенции върху живота ми. Огромна бездна бе изтръгната от моя свят от неочакваната смърт на баща ми когато бях на деветнадесет. Начинът по който се научих да запълвам тази бездна, тази празнина, бе да пиша. Баща ми ме научи на това като че ли за да ме подготви за собствената си смърт. Писането ми позволяваше пряк достъп до моето въображение, до вдъхновението, и, най-сетне, до Бог. Разбрах, че с използването на езика писах съществуванието на Бог. Езикът стана одеялото, което хвърлях върху невидимия човек; което му придаваше очертания и форма. Реализирането на Бог чрез любовната песен остава моята първа мотивация на творец. Любовната песен може би е най-истинският и отличим човешки дар за признанието на Бог, и дар от който той самият има нужда. Бог ни е дал този дар за да Го запазим жив чрез говор и песен, тъй като Бог живее чрез общуването. Ако светът изведнъж замлъкне, то Бог ще се разгради и умре. Самият Исус в една от най-красивите си фрази казва „Когато има двама или повече души, аз съм в средата.“ Той казва това, защото когато има двама или повече души, има език. Разбрах, че езикът бе станал лек за раните, които смъртта на баща ми ми причини. Езикът бе станал мехлем за копнежа.
Въпреки че любовната песен има много лица – песни на тържествувание и възхвала, песни на ярост и отчаяние, еротични песни, песни за забвение и загуба, те всички се обръщат към Бог, тъй като истинската любовна песен обитава прокълнатата къща на копнежа. Тя е рев в празнотата за любов и за утеха, и живее в устните на детето, плачещо за своята майка. Тя е песента на възлюбената, нуждаеща се от възлюбения; воят на помрачения молител към неговия Господ. Тя е ревът на прикования към земята, към обикновеното и ежедневното, копнеещ полет; полет към вдъхновение, въображение и божественост. Любовната песен е звукът на нашите начинания в стремеж към божественото, към това да се надигнем над земното и посредственото.
Загубата на баща ми, разбрах, създаде вакуум в моя живот, пространство в което думите ми започнаха да се реят, събират и намират своята цел. Великият У. Х. Одън казва „Така нареченото травмиращо преживяване не е случайност, а възможността, която детето търпеливо е чакало – ако не се бе случило, то щеше да намери друга за да стане неговият живот сериозен.“ Смъртта на баща ми беше „травмиращото преживяване“, за което Одън говори и което остави празнината, която Бог запълни. Колко красива е идеята, че сами създаваме собствените си катастрофи и че съзидателните сили в нас способстват за това. Всеки от нас има нужда да създава, и скръбта е съзидателно действие. Любовната песен е тъжна песен, тя е звукът на самата скръб. Всички чувстваме в нас това, което португалците наричат Suadade, което се превежда като необяснимо чувство на копнеж; неназована и загадъчна жажда на душата, и именно това чувство живее в царствата на въображението и вдъхновението; то е почвата за любовната песен, тъй като любовната песен е божествената светлина дълбоко в нас която струи през раните ни.
В своята блестяща лекция, озаглавена „Теорията и функцията на дуенде“, Фредерико Гарсия Лорка се опитва да осветли тайнствената и необяснима тъга, която живее в сърцата на определени произведения на изкуството. „Всичко, което звучи мрачно, има дуенде“, казва той, „тази загадъчна сила, която всеки чувства, но никой философ не може да обясни.“ В съвременната рок музика, сферата, в която работя, музиката изглежда по-малко склонна да има своя душа, неспокойна и трепереща – тъгата, за която Лорка говори. Вълнение – често, гняв – понякога, но истинска тъга – рядко; Боб Дилън винаги я е имал. Ленърд Коен се занимава конкретно с нея. Тя преследва Ван Морисън като черно куче и колкото и да се опитва, той не може да ѝ избяга. Том Уейтс и Нийл Йънг могат да я призоват. Тя преследва Поли Харви (P. J. Harvey). My friend и Dirty 3 я притежават с кофи. Spiritualised са възбудени от нея. Tindersticks я искат отчаяно, но в края на краищата изглежда дуенде е твърде крехко за да оцелее жестокостта на технологиите и все по-забързаното ускорение на музикалната индустрия. Може би просто няма пари в тъгата, няма долари в дуенде. Тъгата и дуенде имат нужда да дишат. Меланхолията мрази припряността и се рее в тишина. С нея трябва да се борави внимателно.
Всички любовни песни трябва да имат дуенде. Просто любовната песен никога не е истински щастлива. Тя трябва преди всичко да приеме възможността за болка. Песните, които говорят за любов без да имат болка или въздишка в своите редове не са любовни песни, а омразни песни, прикрити като любовни песни, и не трябва да им се доверяваме. Тези песни отричат нашата човешка същност и нашето дадено ни от Господ право да бъдем тъжни, а ефирът е задръстен и замърсен от тях. Любовната песен трябва да отеква с шепота на скръбта и звъна на мъката. Писателят, който отрича да проучи по-тъмните страни на сърцето никога няма да може да пише убедително за чудото, магията и радостта от любовта, също както добрината не може да бъде достоверна освен ако не диша същия въздух като злината – трайната метафора за Христос, разпнат между два престъпника ми идва наум – така че, в тъканта на любовната песен, в нейната мелодия, в нейния текст, трябва да се усеща признание за възможността за страдание.
В забележителната песен на Лу Рийд „Perfect Day”, той пише почти като в дневник събитията, които заедно правят „съвършения ден“. Това е ден, който отеква с властната красота на любовта, в който той и неговата възлюбена седят в парка и пият сангрия, хранят животните в зоопарка, ходят на кино и т.н.; но именно мрачните строфи в третия куплет, „I thought I was someone else, someone good“ преобразуват тази иначе сантиментална песен в меланхолен шедьовър. Тези строфи не само болят с провал и срам, но и ни напомнят в по-общ план за преходната природа на самата любов – той ще има своя ден „в парка“, но, като Пепеляшка, която трябва да се завърне в полунощ към саждите и пепелта на нейния лишен от илюзии свят, той трябва да се завърне към своята стара същност, към своята лоша същност. Тази песен изскача от празнотата, облечена в загуба и копнеж.
На около двадесет, започнах да чета Библията и в жестоката проза на Стария завет, в усещането на неговите думи и образи, открих неизчерпаем извор на вдъхновение. Песента на Соломон, може би най-великата любовна песен, която някога е писана, имаше огромно въздействие върху мен. Нейната открито еротична природа, метафоричното пътешествие около телата на възлюбените – гърди, сравнени с грозде и млад дивеч; коса и зъби, сравнени със стада кози и овце; крака като мраморни стълбове; пъп – обла чаша, корем – купчина жито; потресаващите образи ни изстрелват в света на чистото въображение. Въпреки че двамата влюбени са физически разделени – Соломон е отлъчен от градината, в която неговата възлюбена пее, дивото, завладяващо проектиране на влюбените един връз друг ги прелива в едно същество, създадено от серия от възторжени любовни метафори.
Песента на Соломон е необичайна любовна песен, но това, което наистина ме грабна, бяха забележителните песни (поеми) познати като псалми. Намерих псалмите, които засягат пряко връзката между човека и Бога, за изобилстващи с целите шумни отчаяние, копнеж, тържество, еротично насилие и жестокост, на които можех да се надявам. Псалмите са напоени в Suadade, подгизнали в дуенде и потопени в кръвожадно насилие. По много начини тези песни станаха шаблон за много от моите по-садистични любовни песни. Псалм 137, един от моите любими, който бе превърнат в хит от чудната малка група Бони М („By the rivers of Babylon”), е прекрасен пример за всичко, за което говоря.
Любовната песен трябва да бъде родена в света на ирационалното, абсурдното, отвлеченото, меланхоличното, завладяващото, ненормалното; тъй като любовната песен е шумът на самата любов, а любовта е, разбира се, форма на лудост. Независимо дали е любовта към Бога или романтична, еротична любов – това са изрази на нашата нужда да бъдем изтръгнати от рационалното, да оставим своите сетива, така да се каже. Любовните песни имат много лица и изглежда са написани по много поводи – като обяснения или да наранят – писал съм песни за всички тези поводи, но в крайна сметка любовните песни съществуват за да запълнят с език тишината между нас и Бог, да скъсят дистанцията между преходното и божественото.
В псалм 137 поетът се озовава пленник в „чужда земя“ и е принуден да пее песен за Сион. Той се кълне в любов към родината и мечтае за отмъщение. Псалмът е ужасен в своите буйни чувства, тъй като се пее за любовта към родината и Бога, и щастието от убийството на децата на враговете. Това, което откривах отново и отново в Библията, и особено в Стария завет, бе, че стихове на възторг, екстаз и любов можеха да съдържат противоположни елементи – омраза, отмъщение, кръвожадност и т.н.; че те не се изключваха взаимно. Тази идея остави трайно впечатление върху моите песни.
В света на съвременната поп музика – свят, който привидно се занимава с любовната песен, но всъщност ни замеря с буци от топло бебешко повръщано с цвят на яйчен крем по ефирните честоти, истинската скръб не е приемлива. Но от време на време се появява песен, която зад своя пластмасов бийт за еднократна употреба крие любовен текст от смайващи пропорции. „Better the Devil You Know”, написана от създателите на хитове Сток, Олткин и Уотърман и изпята от австралийската поп сензация Кайли Миноуг, е такава песен. Прикриването на любовния ужас в несериозно и безобидно поп парче е интригуваща идея. „Better the Devil You Know” има един от най-бруталните и смущаващи любовни текстове в поп музиката.
Say you wont leave me no more
I`ll take you back again
No more excuses, no no
Cause I´ve heard them all before
A hundred times or more
I´ll forgive and forget
If you say you´ll never go
Cause it’s true what they say
Better the devil you know
I know, I think I know the score
You say you love me, O boy
I can´t ask for more
I´ll come if you should call
Когато Кайли Миноуг пее тези думи има невинност в гласа ѝ която само прави ужаса от този смразяващ текст по-завладяващ. Идеята, представена в песента, мрачна, зловеща и печална – че всички любовни връзки са в своята природа безчестни и че неговите оскърбления, независимо дали са физически или психологически, са добре дошли и поощрени, показва, че дори и най-безобидната любовна песен би могла да крие ужасяващи човешки истини. Като прикования Прометей, чиито дроб орелът яде всяка нощ, Кайли става жертвеното агне на любовта, блеейки сериозна покана към пригладнелия вълк с течащи лиги да я поглъща отново и отново; и всичко това на фона на готин техно бийт. „I’ll take you back. I’ll take you back again”. И наистина. Тук любовната песен става средство за мъчителен портрет на човечеството не твърде далеч от този на псалмите от Стария завет. И двата са послания до Бог, които крещят мъчително и себепрезрително в зеещата празнота за избавление.
Както казах по-рано, моят творчески път се върти около желанието, или по-точно, около нуждата да изкажа многообразните чувства на загуба и копнеж, които са свистели през костите ми и са бучели в кръвта ми през моя живот. В този процес съм написал около двеста песни, огромното мнозинство от които, бих казал, бяха любовни песни. Любовни песни, и следователно, по моята дефиниция, тъжни песни. От това значително количество материал, шепа от тях се издигат над останалите като истински примери за това за което говоря. Sad Waters, Black Hair, I Let Love in, Deanna, From Her to Eternity, Nobody’s Baby Now, Into My Arms, Lime Tree Arbour, Lucy, Straight to You; гордея се с тези песни. Те са моите мрачни, буйни, тъмнооки деца. Те седят сами сериозно и не си играят с други песни. Повечето от тях са плод на усложнена бременност и болезнено раждане. Повечето от тях се коренят в лични преживявания и са заченати поради редица причини, но тази сган от любовни песни са, в края, едно и също – спасителен пояс, хвърлен в галактиките на божественото от давещ се човек.
Причините, поради които се чувствам задължен да седна да пиша любовни песни са безброй. Някои от тях ми се изясниха по-добре когато седнах със свой приятел, когото заради анонимността ще назовавам като J. J., и взаимно си признахме, че и двамата страдахме от психологическо разстройство, което медицинската професия нарича еротографомания. Еротографомания е завладяващото желание да се пишат любовни писма. Моят приятел ми сподели, че е е написал и изпратил повече от седем хиляди любовни писма на жена си през последните пет години. Приятелят ми изглеждаше изтощен и срамът му бе почти осезаем. И аз страдам от същата болест, но за щастие все още не съм достигнал подобна напреднала фаза като бедният ми приятел J. Обсъдихме силата на любовното писмо и без изненада открихме, че тя е много близка до тази на любовната песен. И двете служеха за продължителни размишления върху възлюбената. И двете служеха за да скъсят разстоянието между пишещия и адресата. И двете съдържаха в себе си дълготрайност и мощ, каквито говоримата реч нямаше. И двете бяха в своята същност еротични упражнения. И двете имаха потенциала да преоткрият възлюбената чрез думите, като Пигмалион със своята себесъздана любима от камък. Уви, най-умилителната форма на кореспонденция, любовното писмо, като любовната песен, страда от студената бързина на технологията, от небрежността и бездушието на нашата ера. Най-накрая бих желал да разгледам една от собствените си песни, които записах за The Boatman’s Call. Чувствам, че тази песен онагледява много от това, за което говорих днес. Тази песен се нарича Far From Me.
For your dear, I was born
For you I was raised up
For you I´ve lived and for you I will die
For you I am dying now
You were my mad little lover
In a world where everybody fucks everybody else over
You are so far from me
Far from me
Way across some cold neurotic sea
Far from me
I would talk to you of all matter of things
With a smile you would reply
Then the sun would leave your pretty face
And you´d retreat from the front of your eye
I keep hearing that you´re doing best
I hope your heart beats happy in your infant breast
You who are so far from me
Far from me
There is no knowledge but I know it
There´s nothing to learn from that vacant voice
That sails to me across the line
From the ridiculous to the sublime
It´s good to hear you´re doing so well
But really can´t you find somebody else that you can ring and tell
Did you ever care for me?
Were you ever there for me?
So far from me
You told me you´d stick by me
Those were your very words
My fair-weather friend
You were my brave-hearted lover
At the first taste of trouble went running back to mother
So far from me
Far from me
Suspended in your bleak and fishless sea
Far from me
Far From Me отне четири месеца за да бъде написана, колкото беше продължителността на връзката, която описва. Първият куплет беше написан в първата седмица на романа и е пълен с цялата героична драма на новата любов, описвайки целостта на чувството, като същевременно признава и възможността за болка – „for you I’m dying now”. Той поставя двамата влюбени, които описва в равнодушен свят – свят който преебава всички, и внася идеята за физическото разстояние, загатнато в заглавието. Странно, като че ли песента, чакайки „травмиращото преживяване“, за което говорех по-рано, да се случи, нямаше да позволи да бъде завършена, преди катастрофата да се бе реализирала. Някои песни са подвеждащи по този начин и е добре да бъдем нащрек, когато се заемаме с тях. Често откривам, че песните които пиша изглежда знаят по-добре какво се случва в живота ми от мен. Имам написани страници и страници с четвърти куплети за тази песен, докато връзката все още плаваше щастливо. Един такъв куплет гласеше:
The Camellia, The Magnolia
Have such a pretty flower
And the bells of St. Mary’s
Inform us of the hour
Красиви думи, невинни думи, незнаещи как всеки ден всичко можеше да се продъни. Любовните песни, които отдават себе си на действителния опит, които са поетизиране на истински събития имат особена красота. Те остават живи така както спомените, и, бидейки живи, те порастват, претърпяват промени и се развиват. Любовна песен като Far From Me намери идентичност отвъд тази, която първоначално й дадох, и тя има влияние върху собствените ми чувства за самото действително събитие. Това е нещо необичайно и една от смайващите ползи от писането на песни. Песните, които съм написал за предишни връзки, самите те са станали връзки. Чрез тези песни съм успял да митологизирам обикновените събития в живота си, повдигайки ги от времевата равнина и засилвайки ги към звездите. Връзката, описана във Far From Me е свършена, но самата песен продължава да живее, задържайки пулса на моето минало. Това е рядката красота на писането на песни.
Двадесет години писане на песни вече отминаха, но празнотата все още зее широко. Все още тази необяснима тъга, дуенде, saudade, божественото недоволство, упорства и може би ще продължи докато не видя Божието лице. Но когато Мойсей поиска да види Божието лице, Екзод 33:188, му бе отговорено че той не би го понесъл, никой човек не би могъл да види лицето Му и да оживее. Е, аз нямам нищо против. Щастлив съм в своята тъга. В остатъка от дните ми, отлъчен в това търсене, самите песни, моите криви рожби с тъжни очи, се въртят наоколо и по свой си начин ме защитават, утешават и ме държат жив. Те са спътниците на душата, които я водят в заточение, тези, които обезопасяват непреодолимия копнеж за това, което не е от този свят. Въображението иска свой заместник и чрез писането на любовната песен, човек седи и вечеря със загубата и копнежа, с лудостта и меланхоличния екстаз, с магията, радостта и любовта с уважение и благодарност – поравно. Духовната мисия има много лица – религия, изкуство, наркотици, работа, пари, секс – но рядко търсенията служат Богу така пряко, и рядко удовлетворението, правейки това, е толкова голямо.
Виена, 25.IX.1999
източник:sushtina.wordpress.com
