Въведение: днес избирам необичайна обстановка, за да опиша концерт от вчера. Не се забивам в усмърдяна от векове английска дупка с килим, дървен бар и наливна бира, с други думи – устоявам на дискретният чар на характерния английски пъб. Избирам нещо по–празнично: „тренди“ бар с пицария, полупразен днес – неделя. С поседнал DJ на средна възраст, който прави приемлива за момента селекция: достатъчно OK, за да не ме накара да си тръгна, и достатъчно скучна за да не ме разсейва.
Давам малък семпъл, за да си представиш каква е музиката – след Lovecats на The Cure пусна Еcho and the Bunnymen, после Arrested Development, а сега De La Soul. Общо взето нормален репертоар за чичаци, на които не им се пораства. Аз съм сам на маса в бекграунда, наливам IPA, не свалям каскета с права козирка (все едно съм израстнал в Лос Анджелис, бате!) и пиша на раздрънкана червена „Тошиба„, налепена с безобразни стикери (нещо като голф тройката на лаптопите). Това представлява кореспондентът на Lunatic.bg в Лондон!
Спирам почти насила с това въведение – идеята беше да пиша за концерта на Michael Gira и Thurston Moore извън контекста на Swans и Sonic Youth.
Първа е Laura Cannell, но това го прескачаме. Thurston Moore излиза, подтичвайки на сцената с вид на дълъг смотаняк. Thurston сега живее в Лондон с младата си приятелка, а на сцената е със сако и риза и прилича на готиния учител по история. С Kim Gordon и Sonic Youth явно нещата са дотук. Не съм много наясно с жълтите новини около тях, но чух преди време, че се развеждаха. Соло кариерата на Търстън след такова огромно чудовище като Sonic Youth ми се струва доста low key…
Дълги парчета на акустична китара със свободна импровизация. Имат отенък от Sonic Youth, но сега са без никакви ефекти и все едно свири сам на канапето си в северен Лондон. Не съм разочарован или нещо такова, но ми е далеч по-интересно да видя следващия в програмата. Има пауза от 15 минути. Достатъчно, за да се наредя на бара. Thurston и гаджето му подписват CD-та. Изглеждат доволни заедно…
Когато сядам отново на мястото си Michael Gira вече е на сцената, но не прави нищо – просто кеси. Седнал е сам с акустична китара, но някак си не очаквам да засвири като Висоцки. Публиката също е осветена и няма ясна граница между нас – все едно съм пред музикант в метрото. Започва да свири без предупреждение.
Сега искам да кажа, че не се наемам да пиша за Swans, за да не ме разкъсат хора които ги следват и слушат от много години. Аз ги гледах веднъж преди време и това беше все едно да отидеш на шаман и той да те хипнотизира с дисторжън и децибели – определено го запомних завинаги. Без Swans и акустично, Michael Gira свири парчета на групата и това, че няма усилвател и другите от групата не са там, явно не го интересува. Звукът е само от акустичната китара и гласът му – всичко е по–директно. Този път е шаман без дисторжън. Без прегради и претенции – акустичен гиг, същите болезнено яки парчета, трудно е да се опише.
Не искам да свършва, но в тази държава има тъпи правила, и едно от тях е че в 11 часа всичко приключва. След концерта има голяма опашка за автографи и колебливо се нареждам. Социализирам се с двамата шемети зад мен – казват ми, че са били на всеки концерт на Swans от 97-ма до сега и искат да вземат автограф с посвещение за техния домашен любимец – препариран пор, който ги чака в къщи. Лафиме малко докато не се отказвам от опашката. Прибирам се и ми трябва ден, за да смеля какво точно се случи…
Текст: Иван Гугин
