Стоя на ръба на света, прегърнал неродения си син, гледам безкрая. Разказвам му за смисъла на живота. За пътя, който преминаваме през времето.
Гледаме бездната. Луните над нас ни разказват за отминали времена. Времена мрачни и кървави. Времена светли и вдъхновяващи. За бъдещите катаклизми и трепети на Вселената.
Паля свещта в затъмнената стая. Объркан стоя, пуша нервно. Чакам Момчето, което носи Луната, да поговорим отново. Вълнувам се. Отдавна не ме беше навестявало. Днес, по-объркан от всякога, аз ще го помоля за съвет. Как да подредя обърканите дни. Да открия отново смисъла по обраслите пътеки на времето. Чаках, да усетя ръката му върху рамото си. Къде си приятелю? Питам тъмнината.
Свещта стои на масата. Светлината се огъна, разтанцува се. После угасна. Той е тук.
Нека ви разкажа за него. За Чародея. Роден в древната земя Тракия. Там, на равното и зелено, чак до Константинопол. В древната земя на забравени храмове и мъдреци. На ангелски певци и силни воини. Там, където хората и днес ходят върху огъня, вдигнали икони към небето. Кукери гонят зли духове и караконджоли. Канят доброто в къщите си и се молят за плодородие и спасение на човеците. В такава земя се роди Момчето което носи Луната.
Той беше член на една духовна кохорта. На чародеите, които носят звездите. Те с невидими струни крепят покрива на света. Всеки от тях си има звезда, която поддържа така, че да не падне на земята. МОМЧЕТО, което за по кратко ще го наричам така, крепеше Луната. Неговата задача беше най-сложна, поради близостта й. И докато другите имаха безкрайно време за забавления и отпускане, Момчето дори в съня си беше нащрек. Разбира се имаше малки пропуски понякога. Случваше се да забрави за миг за призванието си. Тогава ставаха леки катаклизми. Бури, наводнения и земетресения. Земетресението в Перник 2013 година например. Тогава нашият герой се беше влюбил. За миг беше забравил за основното си задължение. Но в последния момент успя да вдигне Луната и да спаси Света.
Потомък на Звездобройци. Роден в семейство на чудаци. Съседите им ги намираха за странни но добродушни хора. Едно от тези чудатости беше да изпращат истински фойерверки от сапунени мехури от красивия си изрисуван балкон. Те всяка вечер брояха звездите преди лягане. Докато не ги преброяха, не заспиваха. На пръв поглед трудна задача, дори невъзможна. Всъщност това беше най забавната дейност на света. Нека опитаме! Една звезда, две, три, когато клепачите натежат за сън, умножаваха по безкрайност и готово. Така правеха всяка вечер Стела и Стелиян. Всяка вечер. И си лягаха доволни, че са изпълнили своя ритуал. През деня те събираха лечебни билки за племето си. С тях правеха вълшебни отвари. Изпичаха курабийки, като злато, които раздаваха на хорските деца. Вечер танцуваха до припадък rock and roll в някой симпатичен локал. И накрая, разбира се…Разходка със затворени очи по Млечния път.
В тази атмосфера се роди и израсна Момчето, което носи Луната. Беше хилаво и непохватно дете. Не умееше да скача нависоко като другите. Всичи деца му се присмиваха. Но пък можеше вечер да лети надалеч всред звездите. Да си играе със загадъчните черни дупки, преминавайки в това или онова измерение. Случваше се, залисан, танцувайки с ангелчета, да се събуди по-късно и да закъснее за училище.
Още в ранна възраст той беше посветен в тайните техники на чародейството. От семейната библиотека той общуваше с мъдреци и философи. С изгубените богове на Вавилон, Египет и Гърция. С африканските шамани и магьосници. Понякога сядаше в кръг около огъня с другите ученици, да чуе думите на учителя Брахма. Беседваше със свои колеги ясновидци от бъдещето. Натрупал опит от книгите и общуването с древни духове, постепенно усети, че неговият път на чародей започва…
Началото беше като на шега. Самият той не вярваше в пророческите си способности. Но постепенно около него се обособи група, която имаше потребност да общува с него. Хора, които имаха безкрайно доверие на думите за бъдещето. На съветите му дори за незначителни проблеми.
Всичко започна с „гледане на кафе”. Почти на шега. Още си спомням две дами на около четиредесет. Преди години, когато дойдоха за първи път при него, те бяха моми. Надяваха се тайно, Момчето да открие знаци, подсказващи евентуален техен брак. Питаха се дали нещо от бъдещето ще подскаже кога ще срещнат любовта. Едната беше стройна и красива. С дълга черна коса и очи като бадеми. Беше чула за момчето случайно от свои приятели. Почука на вратата. Посрещна я млад мъж. Това беше Момчето, което носи Луната. Покани я да влезе. Тя приседна грациозно в огромния хол на предложения й диван. Чародеят приготви кафе и го поднесе на младата жена. Тя изпи кафето. Обърна чашата и зачакаха. Беше видимо развълнувана. Момчето, което носи Луната, беше притворил очи и се съсредоточаваше. След известно време той обърна чашата, погледна в нея и проговори. Първо осведоми дамата със закачлив поглед, че не „гледа” като другите. Имаше предвид „гледането” чрез очертанията на животни и набраздявания, образувани от утайката. Просто ще гледа чашата и ще говори. Започна се. Отначало бавно, като че малко плахо. Миналото. Започна той. Заизрежда близки. Баща, майка, сестра, роднини…Техни постъпки, минали трудности. Пред нея минаха като на кино предишни нейни любови. Жената беше поразена от точността на разказаното. За миг се почувства като отворена книга за този човек. Той й разказваше за неща, които тя беше преживяла. След като приключиха с миналото, изказът на чародея стана все по бърз и категоричен. Гледаше ту чашата, ту момичето. Радваше се на това, което виждаше в бъдещето й. Той й предрече, че ще срещне голямата любов. Ще създаде семейство и не след дълго ще се появи и първото й дете. Животът й, каза той, ще бъде изпълнен със светлина и невероятна радост. Това ще й даде сила и увереност. В работата ще постигне голяма кариера… След като приключиха, той я изпрати. Жената си тръгна. Изглеждаше сякаш не стъпва, а леко се плъзга над земята. Беше превъзбудена, изпълнена с надежда. Очите й искряха. Не мина много време и първото предсказание се сбъдна, а после второто, третото…Тя заживя щастливо.
Втората дама беше пълна противоположност. Закръглена, със строго овално лице. В началото беше изпълнена с недоверие при срещата си с чародея. Посещавала беше и други „гледачки”, както казваше тя. В някакъв смисъл за нея тези хора бяха шарлатани. Солидната й кариера в областта на точните науки, я караше да гледа на тези упражнения, като губене на време. Майка й беше виновницата, тя да попадне в тази, неприсъща за нея ситуация. Дълго време се беше съпротивлявала, но накрая се съгласи, може би да угоди на близките си. Жената имаше партньор, когото обичаше, но не можеше да има деца. На път беше да се раздели с любимия и да му даде шанс с друга жена. Тя беше загубила надежда за собствена рожба. Причината беше у нея. Заболяване, което я правеше негодна да забременее. Това я измъчваше. Дори чувстваше вина. Предсказанието на Момчето, което носи Луната беше, че тя ще се сдобие със син. Това не я успокои. Знаеше, че това е невъзможно. Дори се ядоса, че въобще се занимава с „гледачки,,. След време обаче, съдбата я срещна с нейното дете. Чудото стана! При едно случайно посещение в дом за деца без родители, тя се срещна със своето дете. Жената и детето се погледнаха и влюбиха. И двамата усетиха близост един към друг. Тя и нейният, вече съпруг, видяха това дете. Впрочем, днес това малко дете е вече полицай- следовател…
След двете жени при Момчето дойде един мъж. Слаб сух. На него Чародея „гледа” на ръка. Миналото го натъжи и той изпита болка. Само за три години съдбата беше отнела на този човек двама от най близките му хора. Майката и любимата. Самият той беше болен от много рядка болест. Но все пак бъдещето беше светло.
– Вярваш ли в чудеса? – чародеят попита младия мъж.
– Вече не! – отдговори той.
– Повярвай, писано ти е да се излекуваш и животът ти да се оправи.
Така се разделиха. След това Момчето изми ръцете си. В умивалника потече черна вода…То изми мъката на човека.
След две години мъжът дойде пак. Просто така, минавал и искал да го поздрави. Беше свеж и румен. Болестта си беше отишла, а с нея и мъката. Отново беше срещнал любовта.
Така се изреждаха млади и стари. От обикновени гадателства „Обича ме – не ме обича”, до тежки житейски проблеми. Срещи с алчни очи и тежки признания.
През дома на Чародея минаваха всякакви хора. Проблемите, с които идваха понякога го натъжаваха, но той приемаше всичко това като призвание. Срещите му с тях го правеха значим и той проявяваше чувство на отговорност. Пред всяка съдба заставаше чист.
Млади, стари, бедни и богати. Хора с различен ценз и място в обществото. Една палитра от съдби. Радости и скърби.
Така минаваха дните на чародея. Минаха години на срещи. Жените и момчето вече са приятели. Двете дами бяха разпространили мълвата за способностите му и групата ставаше все по-голяма. На петата година наброяваше четиридесет и трима. Хора, различни като темперамент и поставеност в обществото. Започнаха и те в групата да установяват връзки по между си. Да си помагат в живота. Станаха близки. Групата им даваше сигурност и лекота. Забавляваха се заедно. Винаги присъстваше и чародеят. Той ги веселеше, разказвайки весели анекдоти и притчи. Умееше винаги да ги изненада с месечни хороскопи. И как иначе, това му беше коронният номер. Та нали е син на звездобройци. Тук предсказаниятя както се казва, идват от първа ръка. Разнообразието на техниките ескалираше с всяка година и той жънеше непрестанен успех. Някои от тях бяха с отвеси и всякакви странни пръчки от метал. Обикновени карти и магнити. Взираше се в минало и бъдеще в различни камъни и кристали. Раздаваше част от тях на групата. Започна проявлението му и като лечител. Вярата на групата все повече се засилваше. За безсъние той им раздаваше необработени кристалчета, измити във вода с хималайска сол. Те бяха индивидуални, или „наречени на всеки поотделно”, в зависимост от проблемите на всеки един от групата. С пръчки и отвеси откриваше вода и изгубени вещи. Не разделяше хората по важност. За него всеки беше специална секунда от Вселената.
Момчето, което носи Луната, се усъвършенстваше непрекъснато. Нова любима техника за него беше гледането на карти Таро. На групата също й беше любим похват за гадаене на тяхното ежедневие. За правилно подреждане на важни житейски ходове тази техника им се струваше най-точна. Огромният авторитет на чародея го правеше истински водач. Ако някой имаше нужда от съвет, не се поколебаваше да го поиска от картите или кристалната сфера на Момчето, което носи Луната. Всички от групата бяха вече укрепнали, добили огромна сила и увереност. Сякаш той им беше дал от своята сила.
Много от тях можеха вече и сами да надникват в бъдещето.
И ето, настъпи времето да се разделят с Чародея. Никой не знаеше на каква възраст беше той. Чародеят се разболя нелечимо и си отиде…Разбира се, раздялата не беше завинаги. Когато се събираха усещаха неговото присъствие. Понякога с някоя обърната чаша или лек трус. Макар и невидим, те го усещаха.
Групата остана. И днес те използват неговите съвети и камъни за сън и високо кръвно налягане.
Ето ме и мен тук, чакайки Момчето…
Той пак дойде.
– Приятелю… – казах му аз. – Остарявам.
Той ме погледна и се усмихна, после каза:
– Не знаеш ли синко, старостта е само внушение.
Сега пак стоим на ръба на Времето. Броим звездите. Говорим си за смисъла на живота и… за времето…
