Звуков генератор, почасов фронтмен на Faith No More и гений на пълно работно време. Способен е да изпее всичко – без текст – от дет метъл до джаз, от чувствено тананикане до нечленоразделно ломотене. Майк Патън винаги работи поне по шест различни проекта едновременно и намира време, енергия и вокални способности да задоволи всичките си музикални приумици.
Отмъщението е хубаво нещо. Здравословно е и ако можеш да използваш музиката за това, като вид автотерапия, не може да навреди на никого. Така че ако King (For A Day…Fool For A Lifetime) е по някакъв начин гневен, то е гневен по произволен, хаотичен и здравословен начин. Като човек, който влиза в сграда, изстрелва няколко куршума в стената и си тръгва. Не е убил никого.
Не знам защо, но има някакъв елемент на паника, когато пиша текстовете, на който не мисля, че се наслаждавам особено. Никога не пиша първо текста. Никога. Така че, в известен смисъл, текстовете са задна мисъл – музиката е първа.
Правил съм цяла песен от късметчета в курабийки /Land of Sunshine/. За друга пък взех различни песни на Франк Синатра и ги сглобих. А веднъж една песен дойде от листче хартия, което намерих на земята, докато си шофирах, видях го и го откраднах.
Мисля, че хората прекалено много мислят за смисъла на текстовете ми. Повече ме интересува как звучат думите, отколкото значението им. Често избирам думите заради ритъма им, а не заради значението.
Количествените методи са синоним на обективност, не повече отколкото качествените методи са синоним на субективност.
Аз не съм поет. Не излизам на сцената, за да изкарам нещо от гръдния си кош. Аз правя музикални изявления или по-скоро задавам музикални въпроси на хората, на които те трябва да си отговорят, и въобще нямам намерение да им преча в това.
Всеки идиот, всеки брокер може да излезе на сцената и да изживее фантазията си, че прави музика. И не мисля, че има нещо лошо в това.
Диаманда Галас. „Жената на дявола“, я наричат някои. Faith No More обича Диаманда Галас.