Природните форми са човешки форми. Всички тези триъгълници, преплитания и разклонения се появяват в нашия мозък. Ние сме тези, които ги разпознаваме, оценяваме, живеем сред тях.
Ние живеем посред нашите човешки творения, съотносими към човека, развиваме се и умираме сред тях.
В лоното на пространството, на човешкото пространство, ние налагаме известни мерки; именно посредством тези мерки създаваме пространството, пространството между нашите мерителни инструменти.
Неосведоменият човек се плаши от идеята за просторанството; той си го представя необятно, тъмно и раззинато.
Представя си съществата под елементарната форма на кълбо, зареяно в пространството, свито, смазано в пространството под вездесъщата тежест на трите измерения.
Наплашени от идеята за пространството, човешките същества се свиват; пронизва ги студ и страх.
В най-добрия случай те прекосяват пространството, разменят при среща печални поздрави.
А при това пространството е в самите тях, то не е нищо друго освен тяхното собствено мисловно построение.
В това пространство, от което се боят, човешките същества се научават да живеят и да умират; в тяхното мисловно пространство се пораждат раздялата, отдалечението и болката.
За това не са необходими кой знае какви обяснения: влюбеният чува зова на своята любима отвъд планини и морета; отвъд планини и морета майката чува зова на своята рожба.
Любовта свързва, при това завинаги.
Творенето на добро свързва, творенето на зло разделя.
Раздялата е другото име на злото; тя е също така другото име на лъжата.
В действителност не съществува нищо друго освен едно великолепно, необятно и взаимно преплитане.
Източник: „Елементарните частици“, превод: Красимир Петров
