„Искам публиката да помирише потта ми.“
Лидия Лънч
Като логично продължение на редица животопроменящи (за някои от нас) събития, направени възможни от екипа на Аларма Пънк Джаз, се случи и това: на 28 август 2018г., легендарната Лидия Лънч (в случая, оглавяваща Big Sexy Noise) изнесе концерт в Първо студио на БНР.
Неголямата, задушна зала първо се огласи от музиката на Anna Bo. Въпреки краткия си сет и дребни технически проблеми тя успя да спечели нов слушател в мое лицe с изключително добре написаната си музика, която напомня на някои от най-изявените изпълнителки на световната алтернативната сцена без да звучи като никоя от тях.
След кратка цигара-пауза дойде ред на основното.
Лидия Лънч и компания (За вечерта Джеймс Джонстън е заместен от други двама симпатяги – на китара и електроника, които си вършат работата повече от добре; Йън Уайт е на барабаните, както и трябва) откриват сета с Trust the Witch. Дали песента трябва да играе ролята на покана да се доверим на дефинитивната вещица на алтернативната култура е без значение – публиката вече е на крака (подтикната от настойчивите призиви на полугола фенка) и готова да преживее Лидия.
Тя, от своя страна, е изминала дълъг път от дните си в Teenage Jesus and the Jerks, без да прави никакви компромиси с възгледите си, нито с подхода си към изразяването им. Факт е, че с годините вплита значително повече „конвенционални“ музикални мотиви в иначе трудно определимите си музика и пърформънс. Отвъд това обаче, че в контекста на Big Sexy Noise зад нея звучи нойз-рок, здраво стъпил на блус основа, (за сравнение – чуйте сингъла на Teenage Jesus – The Closet) нищо особено не се е променило. За Лидия Лънч „войната никога не приключва“.
Тя е също толкова ядосана, нихилистична, ангажирана, недоволна и маниакална, колкото изглежда е била като 16-годишна, оказала се в центъра на безпощадната ноу-уейв сцена на Ню Йорк Сити. Разбира се, доколко тази последователност продължава да ангажира и да е релевантна може да се поспори (в това отношение поздравявам Глен Бранка, светла му памет, и Майкъл Джира, Търстън Муур недотам).
Въпреки отношението на слушателя към застаряващите нихилисти обаче, Лидия Лънч в никакъв случай не разочарова в музикално отношение. Бандата е колкото шумна толкова и стегната, а Лидия успява да обеме и дори да надгради грубия звук с гласа си само по начин, който вярвам, че се постига с години работа. В това отношение определо връхна точка в концерта е кавърът на Kill Your Sons.
Песента, написана от поета-лауреат на Ню Йорк – Лу Рийд, в която се описват преживяванията му в психиатрична клиника през 50-те, където е заведен от родители си, с цел да бъде „излекуван“ от бисексуалността си, е пречупена от Лидия Лънч по такъв начин, който те кара да се замислиш какви травми в нейното собствено минало й позволяват да я изпълни толкова добре.
Останалата част от събитието протича така: Лидия и групата форсират отбрана част от малкия каталог на Big Sexy Noise, изпива се доста вино както на сцената, така и извън нея, извършват се дребни прояви на ексхибиционизъм веднъж, после още веднъж. Както казва самата Лидия Лънч: „Удоволствието е ултимативният бунт“.
За финал, изпълнението достига своя апогей и неизбежен край с протяжен, агресивен и маниакален кавър на други легенди от нюйоркските анали – пионерите на всичко що е електроника, индъстриъл, нойз и амбиент Suicide – в частност, на песента им ‘Frankie Teardrop’.
С напредването на песента се навлиза и все по-дълбоко в чистата лудост, докато следваме протагониста в историята, Франки, който един ден избива семейството си, след което се самоубива и попада в ада.
А после Лидия слага край на концерта. Казва, че не прави бисове. Напомня, че е донесла някои неща за продан. И си тръгва. Затова и аз спирам дотук.
Автор: Петър Евтимов
