Соня не си спомняше нищо от последните три дни и не ѝ беше много ясно защо.
Обичаше да се оглежда, да оценява физическата си красота и да води дълбоки екзистенциални разговори с гърдите си. Така за минута успя да парира безпокойството от мъглата в главата си с обяснението, че вероятно нищо важно не се е случило.
Както обикновено.
Пък каквото и да бе направила – никога не съжаляваше.
Нарисува някаква абстракция, която накрая ѝ заприлича на човека-змия, свали бельото си, сложи дрехи на голо и излезе.
Вървеше и сънуваше, че дядо ѝ, който не познава, умира. Тя, седнала на леглото до него, слуша последната му история. Той разказва за войната, в която единствено се разбирало кой е истински мъж.
Плаче, че не е имал възможност да участва, а всъщност просто избягал. Сега като наближила датата му за заминаване, разбрал колко са малки всички страхове. Соня се опитва да го убеди, че щом е могъл да създаде щастливо семейство, да даде всичко от себе си на децата си и внуците, значи е живял като мъж. Самата тя не си вярва.
Шибаният ѝ дядо е бил страхливец, а сега умира и даже не може да намигне за раздяла.
„Ще ти еба майката“ – усмихва се мило на някакъв, който й прави забележка, че не гледа къде върви.
Дядо ѝ е бил страхливец, но някои смятат, че трябва да го обича.
Не, просто няма да стане – всеки си носи кръста. Навежда се и го целува в устата без да знае защо. Той я гледа с уплаха, докато тя става и излиза. Не затваря вратата на стаята, въпреки че знае колко много дядо ѝ се дразни, а сам не може да стане, защото се страхува, че ще падне.
Соня излиза от старата къща край Пловдив, която никога не е виждала досега, запалва цигара и си казва „Крайно време е да преодолее страховете си”.
После известно време не си мисли за нищо, както се научи наскоро. Рееше поглед в каретата на уличните плочки и продължаваше нанякъде, когато видя един като Иън Къртис ама по-дребен.
Лука три дни бе в кома и едва го изкараха. Спомняше си само, че по едно време май му бе спряло и сърцето.
Знаеше, че материалът е странно добър и бе внимателен, но не се справи много добре в уравнението. А понякога се мислеше за велик до самозабрава и както обикновено става – оттам някъде тръгна да пада.
От час стоеше облегнат на стената и гледаше в счупения хоризонт, когато бе прекъснат:
– Искаш ли да си говорим?
Нито чу какво го питат, нито го интересуваше.
– Ако не искаш да си говорим, поне ще ти покажа гърдите си, за да не ти е изгубено времето с мен.
Лука си помисли, че е някоя от ония дето обикалят улиците и си говорят сами. Много бяла, с черни очи и къса коса. Затова и реши да не се съпротивлява.
– Ти бил ли си на война?
– Зависи от гледната точка.
– От твоята гледна точка.
– Бил съм.
– Кога?
– В казармата като бях, един път се наядох здраво с нек’ви халюциогени и бях на война.
– И?
– Спасих сума ти хора, но свърших яко трагично. Като на война.
Помълчаха малко и тръгна след Соня, за да не си изгуби времето.
Прекара го през локви и блъскащи се бабички, през заслепяващи коридори и люлякови дворове, край пушачите пред болницата – до стаята ѝ. На земята имаше някакви драсканици, в ъгъла чадър, останал вече само на спици, а точно под табелата „Пази дистанция“ – огледало.
Сама се съблече и запя:
When routine bites hard,
And ambitions are low,
And resentment rides high,
But emotions won’t grow,
And we’re changing our ways, taking different roads.
Then love, love will tear us apart again.
Love, love will tear us apart again.
Why is the bedroom so cold?
You’ve turned away on your side.
Is my timing that flawed?
Our respect runs so dry.
Yet there’s still this appeal
That we’ve kept through our lives.
But love, love will tear us apart again.
Love, love will tear us apart again.
You cry out in your sleep,
All my failings exposed.
And there’s a taste in my mouth,
As desperation takes hold.
Just that something so good just can’t function no more.
But love, love will tear us apart again.
Love, love will tear us apart again.
Love, love will tear us apart again.
Love, love will tear us apart again.
