Последни
Home / Музика / Кърт Кобейн: Твърде добър за рая
Кърт Кобейн: Твърде добър за рая

Кърт Кобейн: Твърде добър за рая

За първи път вижда рая – и не успява да влезе в него – точно шест часа и петдесет и седем минути след мига, в който цяло едно поколение се влюбва в него.

В известен смисъл това е първата от многото малки смърти, които ще последват. За умовете и сърцата, които е покорил, музиката му представлява неудържима, пламенна и обсебваща страст – любов от онази, за която още от самото начало знаеш, че е обречена да ти разбие сърцето и да завърши като старогръцка трагедия, но на която не можеш и не искаш да устоиш.

Денят е 12 януари 1992 – ясна и студена неделна утрин. Температурата в Ню Йорк ще се вдигне до 5 градуса над нулата, но в седем сутринта в малкия апартамент в хотел „Омни“ е направо мразовито. Един от прозорците е отворен, за да се проветри миризмата от цигари, и манхатънското утро е откраднало цялата топлина.

Самата стая изглежда така, сякаш в нея са вършали бурни ветрове: пръснати по пода се търкалят камари рокли, тениски и обувки. До вратата има десетина подноса с остатъци от използвания дни наред румсървиз.

Върху тях са натрупани наполовина изядени хлебчета, мухлясало сирене, а над парче увехнала маруля се вие облак мушици. Гледката, нетипична за четиризвезден хотел, е резултат от предупреждението към персонала да не влиза. Променили са табелата от „Не ни безпокойте“ на „НИКОГА не ни безпокойте! Чукаме се!“.

Тази сутрин не го правят. В голямото легло спи 26-годишната Кортни Лав, която е облечена с викторианска нощница, а дългата й руса коса е разпиляна по леглото като къдриците на приказна геоиня. От измачканите чаршафи до нея ясно личи, че доскоро там е лежал човек. И също като в първа сцена от криминален филм – в стаята има труп.

„Събудих се в седем сутринта и той не беше до мен – спомня си Кортни. – Никога не съм била толкова изплашена“. От леглото липсва 24-годишният Кърт Кобейн. Преди по-малко от седем часа Nirvana са участвали в музикалната част на „Събота вечер на живо“, като проявата им в шоуто ще се окаже повратен момент в историята на рокендрола, защото за пръв път гръндж група свири на живо по националната телевизия.

Това се случва през същия уикенд, в който техният албум Nevermind детронира Майкъл Джексън от първото място в класацията на „Билборд“ и става най-продаваният запис в целите Съединени щати. Макар че успехът не ги е споходил за една нощ – тримата свирят заедно вече четири години, – начинът, по който толкова изненадващо и неочаквано са завладели музикалната индустрия, е нещо невиждано до момента.

Абсолютно неизвестни допреди една година, Nirvana щурмуват класациите със „Smells Like Teen Spirit“, което се превръща в емблематично за 1991 парче, а началните му китарни акорди отбелязват истинското начало на рока на 90-те години.

До този момент никога не е имало рок звезда като Кърт Кобейн. Той е по-скоро антизвезда, отколкото знаменитост – отказва да се вози в лимузина до телевизията и придава небрежно, почти клошарско излъчване на всичко, което прави.

В „Събота вечер на живо“ излиза със същите дрехи, с които е ходил и предишните два дни: кецове Конвърс, скъсани на коленете джинси, тениска с името на никому неизвестна група и размъкнат плетен пуловер. Не си е мил косата цяла седмица, но я е боядисал с червеникав спрей, от който русите му кичури изглеждат, сякаш са покрити със засъхнала кръв.

Никога преди, в цялата телевизионна история, участник в популярно вечерно шоу не е демонстрирал толкова малко загриженост по отношение на външността си, или поне така изглежда на пръв поглед.

Кърт Кобейн е сложен и противоречив мизантроп и проявите му често се приемат като случайни бунтарски изблици, но при по-внимателно вглеждане в тях се забелязват всички признаци на прецизно предварително планиране.

В много свои интервюта той открито заявява, че ненавижда популярността, която печели благодарение на MTV, и въпреки това непрекъснато се оплаква от мениджърите си, че музикалната телевизия не пуска достатъчно често клиповете на групата му.

Педантично, почти маниакално планира всяка подробност от развитието на кариерата си и нахвърля идеи в дневниците си години преди да ги реализира, но когато е възнаграден с толкова жадуваното признание, се държи, сякаш не си е струвало труда дори да стане от леглото заради него.

Свикнал е да се налага и едновременно с това е обзет от силна себененавист. Дори и най-близките му хора усещат, че всъщност не го познават – случилото се в онази студена нюйоркска сутрин го потвърждава.

След края на „Събота вечер на живо“ Кърт се измъква от партито в телевизията с обяснението, че „не е в стила му“, и отива на предварително уговорена среща с един радиожурналист, на когото дава интервю чак до четири часа сутринта.

Работният му ден най-сетне е свършил и както и да го погледнеш, е бил изключително успешен: станал е звезда в националния ефир, албумът му е оглавил класациите и „Странния Ал“ Янкович е поискал разрешение да направи пародия на песента му „Smells Like Teen Spirit“. Всички тези събития, взети заедно, със сигурност бележат апогея на кратката му кариера – признание, за което повече изпълнители могат само да мечтаят и за което самият Кобейн си е фантазирал още като тийнейджър.

Израснал в градче в югозападната част на щата Вашингтон, като малък Кърт никога не пропуска предаването „Събота вечер на живо“ и се хвали пред приятелите си в прогимназията, че един ден ще стане звезда.

Десетилетие по-късно той вече е една от значимите фигури на музикалната сцена и след втория си албум е възхваляван като най-великия автор на песни на своето поколение, при положение че само две години преди това са му отказали работа като чистач на кучешки колиби.

Но в онази сутрин, точно преди зазоряване, Кобейн не усеща нито задоволство, нито желание да празнува, защото вниманието към него е засилило обичайното му неразположение. Славата и успехът явно не се отразяват добре на здравето му и той се чувства зле физически, страда от – както сам го описва – „честа пареща болка в стомаха, предизвикваща гадене“, която се засилва още повече от стреса.

Освен че най-накрая е успял да се наложи с музиката си, двамата с годеницата му Кортни Лав са най-одумваната двойка в рокендрола, нищо че в повечето случаи са намесени наркотиците. Това го притеснява и тревожи: през цялото време е вярвал, че признанието на таланта му ще го излекува от многобройните емоционални страдания, които бележат детството му. Успехът обаче доказва, че реалността е съвсем различна и нарастващата му популярност всъщност съвпада със засилването на зависимостта му от наркотиците.

В хотелската стая, в първите часове на утрото, той взима малко найлоново пликче с китайски бял хероин /синтетичен наркотик, фентанилов аналог на хероина, многократно по-силен от него/, приготвя го и си го бие в ръката. Не е нещо нова за него, тъй като от няколко месеца редовно взема хероин, а и Кортни се включва през краткото време, откакто са заедно.

Но точно тази сутрин по невнимание – или нарочно – Кърт използва повече от безопасното. Свръхдозата настъпва моментално и придава на кожата му зеленикав оттенък, спира дишането, сковава мускулите му. Той се плъзва от леглото и пада по лице върху купчина дрехи – прилича на труп, нехайно зарязан от сериен убиец.

„Свръхдозата не беше проблем – спомня си Лав. – Проблемът беше, че бе УМРЯЛ. Ако не се бях събудила… Не знам, може би го усетих. Беше толкова шибано.“ Тя трескаво се опитва да му помогне – това скоро ще се превърне в нещо нормално за отношенията им, – залива го със студена вода, удря го в слънчевия сплит, за да поемат дробовете му въздух. Действията й не дават резултат и като лекар, който не желае да се откаже въпреки показанията на мониторите, Кортни повтаря всичко отначало.

Накрая, след няколко дълги минути, чува въздишка. Продължава, като наплисква лицето му с вода и раздвижва крайниците му. След известно време Кърт се надига и сяда, започва да говори и, все още под влиянието на наркотика, се ухилва самодоволно, сякаш се гордее с „подвига“ си. Това е първата му почти смъртоносна свръхдоза.

Случва се в деня, в който става звезда.

За един-единствен ден Кобейн се ражда във фокуса на общественото внимание, умира в усамотението на собствения си мрак и е съживен от силата на любовта. Това е невероятно, неестествено и почти невъзможно, но същото може да се каже и за по-голямата част от нестандартния му живот, като се започне с детството и семейството му…

Автор: Чарлз Р. Крос „Биографията на Кърт Кобейн“, изд. „Махалото“