През 1981, на четиринадесет години, Кърт Кобейн започва да снима собствени късометражни филми с домашната камера. Едно от първите му „продукции“ е вдъхновена от „Война на световете“ на Хърбърт Уелс, в която се вижда как извънземни – в ролята собственоръчно направени от него глинени фигурки – кацат в задния им двор. Показва заснетото на брат си и успява да убеди малкото момче, че къщата им наистина е била нападната.
Друг запис, който прави през следващата година, обаче разкрива една доста по-тъмна страна от въображението му. Озаглавява го „Кърт извършва кърваво самоубийство“ и в него играе пред камерата, държана от доведения му брат, като се преструва, че си прерязва вените с капак от консерва царевица.
„Филмът“ е допълнен със специални ефекти като фалшива кръв, а Кърт драматично изиграва финалната сцена на смъртта си в стила на нямото кино.
Обезпокоителните кадри засилват още повече притесненията на близките му. „Нещо не беше наред – имаше нещо в начина му на мислене от самото начало, нещо неуравновесено.“
Тези тревоги не са съвсем безпочвени, защото освен филмите, които прави, момчето спокойно говори за неща, от които другите деца на неговата възраст сънуват кошмари, като убийства, изнасилвания и самоубийства. Не е единственият тийнейджър в историята, който позира, сякаш си прерязва вените, но безцеремонността, с която обсъжда е се шегува с тази тема, притеснява приятелите му.
Един ден двамата с Джон Фийлдс се прибирато от училище и Фийлдс му казва, че трябва да стане художник. Кърто обаче небрежно му обяснява, че има други планове за живота си:
Ще стана музикална звезда, ще се самоубия и ще се сдобия с вечна слава.
-Това е най-тъпото нещо, което някога съм чувал, не говори такива глупости – отвръща съученикът му.
Но Кобейн е непоколебим:
-Не. Искам да съм богат и известен и да се самоубия като Джими Хендрикс – по това време нито едно от момчетата не знае, че Хендрикс всъщност не се е самоубил.
Това, че на 14-годишна възраст Кърт говори толкова равнодушно за самоубийство, притеснява семейството му, но роднините му лесно могат да открият поне една от причините защо подобни мисли са се загнездили в главата му. Две години по-рано 66-годишният Бърл Кобейн, най-големият брат на дядо му Лиланд, е използвал пистолет 38-ми калибър, за да се простреля в корема и в главата, като според всички причината била очаквано обвинение в сексуален тормоз. Бърл не му е толкова близък, но Кърт не спира да говори за случилото се с приятелите си. Дори се шегува, че братът на дядо му „се е самоубил заради смъртта на Джим Морисън“, макар че Морисън е починал близо десет години по-рано.
За нег това е повод за шега, но за Лиланд, който открива тялото, се оказва голям удар, още повече че предишната година и другият му брат Ърнест е починал от мозъчен кръвоизлив. Макар че смъртта на 57-годишния Ърнест не е обявена официално като самоубийство, тя настъпва, след като му казват, че ако продължава да пие, със сигурност ще свърши със себе си. Той обаче не се вслушва в предупрежденията и в крайна сметка пада по стълбите, след като получава аневризъм, който се оказва фатален.
А това съвсем не са единствените смъртни случаи около малкия Кобейн. Когато е в осми клас, едно момче, което познава, се обесва близо до началното училище в Монтесано. Това е братът на Бил Бъргхард и Кърт заедно с него и Род Марш са тези, които отивайки на училище, откриват тялото му да виси на едно дърво. Стоят изпаднали в шок и го гледат в продължение на половин час, докато не пристигат училищните власти и полицията. „Това беше най-страшното нещо, което съм виждал в живота си“ – спомня си Марш.
Така трагедиите в собственото му семейство и този инцидент превръщат самоубийството в нещо реално за Кобейн – в дума, която не се премълчава и е част от живота му; неизменно присъстваща около него, също както алкохолизмът, бедността и наркотиците. Той дори казва на Род Марш, че му е „генетично заложено“.
В осми клас за пръв път пробва наркотици, като започва да пуши трева по купони, после с приятели, а накрая – и сам. В Монти марихуаната е евтина и в изобилие, защото по-голямата част от нея се отглежда в домашни условия, и Кърт възприема употребата й като лесен и бърз начин да забрави за проблемите у дома. За момчето този социален ритуал скоро се превръща в предпочитаната от него упойка.
По това време започва и редовно да бяга от училище; обикновено се измъква са неколцина приятели и си купуват трева или отмъкват алкохол от барчето на някой родител. Кърт обаче бяга и сам, или пък ходи само за първите часове и после си тръгва, като общува все по-малко с околните и изглежда отчужден и странящ от всичко.
Кобейн вече възприема градчето, което само преди няколко години е изглеждало като идилично място, където ще премине детството му, като своеобразен затвор и в разговорите си с приятели вече говори за Монти толкова язвително, колкото и за родителите си. Наскоро е прочел „Да убиеш присмехулник“ на Харпър Ли и заявява, че книгата дава точно описание на мястото, в което е попаднал и той самият.
По всичко личи как в началото на 1981 започва да се появява един различен Кърт – и по-точно да не се появява, тъй като прекарва по-голямата част от времето си в усамотение. Тъй като се чувства изоставен, започва да бойкотира семейните вечери, защото решава, че е по-добре да бъде този, който се отдръпва, вместо да бъде изпъден.
Род Марш си спомня, че през същата година Кърт убил котката на съседите. При тази случайна проява на момчешки садизъм – която ще се окаже в пълен контраст с живота му на зрял човек – той пъхва животното в комина на къщата и намира за много смешно, когато навсякъде засмърдява на мърша.
През септември 1981 Кобейн започва подготвителен клас в гимназията и решава да влезе в отбора по американски футбол. Приемат го въпреки ниския му ръст, което красноречиво сочи колко малко е училището в градчето, но той тренира само две седмици, като се отказва с оплакването, че натоварването е прекалено голямо. През същата година се записва и в отбора по лека атлетика, където мята дискове – удивително постижение, имайки предвид телосложението му – и тренира 200 метра гладко бягане. Без съмнение е сред най-добрите спортисти в училището, независимо, че пропуска много тренировки.
Автор: Чарлз Р. Крос „Биографията на Кърт Кобейн“
