От Дилян Еленков
Сам се събуди втренчен в тавана. Не можеше да избяга от тези ромбоидни форми, които изтезаваха душата му. Всяка сутрин, всеки ад. Но този път имаше нещо различно. Усети някаква тежест в левия си крак. Отви се. Погледна. И я видя. Блестяща, искряща. Малката метална гривна, обгръщаща глезена, осуетяваща спокойствието му. Какво, по демоните, запита се Сам. Огледа се. Бел не беше до него. Бел. Не можеше да я понася. Имаше любов, но тя бе по-скоро търпимост. Искаше да е далеч от нея.
И тя влезе. Усмихна се. Попита: как си. Прост въпрос. Сам нямаше отговор, но имаше свой въпрос. Какво е това, майната ти, на глезена ми. Бел отново се ухили. Това, каза, това миличък е нашата съдба. Ще бъдем заедно завинаги. Ъ? Това беше от Сам. Да, продължи Бел, разбрах всичко. Ти имаш нужда от това. Аз ти я сложих. С нея ти ще бъдеш постоянно с мен. И, да. Ако се отдалечиш от мен с десет метра, ще изпитваш неистова агония. Силен токов удар ще те пронизва. Ама ти, сериозно ли, попита Сам. Никога не съм била по-сериозна, каза Бел.
И така започна. Така и продължи. Сам не можеше да я понася. Не можеше да понася Бел. Но какъв избор имаше? Винаги си бе мислил, че има избор. Щеше да я зареже. Да избяга от нея. Това искаше. Още го искаше. Опита да свали гривната. Пробва какво ли не, клещи, отвертка, нож. При всеки опит го удряше ток с неимоверна сила. Гръбнакът му се сгърчваше. Разбра, ме няма да стане. Попита я, защо? Защото си мой, отговори тя. Той се разплака. Ще свикнеш, миличък, прошепна му.
Дните си вървяха. Бел не излизаше често, така че на Сам не му се налагаше да върви постоянно след нея. Когато това се случваше ходеше с наведена глава.
Опротивя му. Но тя бе решителна, не се отказваше. Хайде, миличък, казваше му, така е и така ще бъде, приеми го. Сам мъкнеше веригите си след нея.
Да, времето минаваше. Сам започна да свиква. Вечер, в леглото, дори не изпитваше неприязън. Припомняше си изминатия ден. Усещаше, че не е било толкова омразен. Близостта с Бел започна да му харесва, без значение дали се налагаше да я следва, докато правеше малките си разходки, или за елементарните необходими нужди. Започна постепенно. Засили се. Сам усети, че не може да същесвува без Бел. Така се случи, че й го каза. Тя се разплака. И тогава, в момент на искрена нежност, тя се наведе, целуна гривната му и тя се отключи. Пое я с ръка, и я захвърли в ъгъла. Благодаря ти, миличък, каза, това е което винаги съм искала. Двамата обгърнаха телата си в целувка.
Започна не след дълго. Сам, усетил свободата си, усетил свободата на Бел, започна да ревнува. Ревнуваше я във всеки миг, когато бе на повече от десет метра от него. Какво ли прави тя? Защо не е с мен? Искам да е с мен! Какво прави навън? С кой е? С кого? Моля те, ела при мен! Бъди с мен! Винаги, завинаги, мълвеше Сам. Кожата му се разкъсваше, горещина изпълваше тялото му, не можеше да диша, изпитваше нужда, която имаше само едно решение.
Една тънка нишка промъкваше и вплиташе паяжината си в душата на Сам. В началото той не разпозна и не осъзна случващото се. За него нямаше случващо се. Виждаше единствено тишината, за която бе копнял толкова дълго. Но мъка обхвана тази тишина. И тогава, в един момент, в много моменти, Сам разбра. Това не можеше да продължава.
Беше сутрин. Сам отвори очи. Ромбовете отново го притискаха. Стаята се свиваше в конвулсивен параноид. Сам се обърна към Бел, която още не се бе събудила. Той я погледна, погледа я дълго. После тихо стана, прозя се, отиде до ъгъла. Наведе се и протегна ръка. Повдигна захвърлената гривна. Усмихна се, и лекичко си я пристегна към левия глезен. Изправи се. Приближи се до леглото, приседна на него, и погледна към Бел. Винаги заедно, нали, миличка, винаги заедно, промълви, а ромбовете се отказаха от пълзящата си мисъл.
