Няколко дни преди големия прощален купон с Джефи се спречкахме. Отидохме в Сан Франциско, за да качим колелото му на товарния кораб, който беше акостирал на кея, и после се отправихме под ръмящия дъжд към бордеите, за да се подстрижем по-евтино в бръснарско училище и да се поровим за зимно бельо и разни други неща в магазините на Армията на спасението и „Гудуил“. Докато вървяхме с приповдигнато настроение по влажните улици („Напомнят ми за Сиатъл!“ — извика той), изпитах непреодолимо желание да се напия и да се отпусна. Купих бутилка червен портвайн, отворих я, завлякох Джефи в една тясна уличка и започнахме да пием.
— По-добре не пий много — каза той, — знаеш, че после трябва да ходим до Бъркли, за да присъстваме на някаква лекция и дискусия в Будисткия център.
— О, въобще не ми се ходи на подобно нещо, искам просто да пия из уличките.
— Но там те чакат, миналата година им четох стиховете ти.
— Не ме интересува. Виж тази мъгла, дето се стеле над уличката, погледни този топъл рубинен портвайн, не ти ли се приисква да запееш с вятъра?
— Не. Знаеш ли, Рей, Какоетис казва, че пиеш прекалено много.
— А неговата язва? Защо мислиш, че има язва? Защото самият той пие прекалено много. Аз имам ли язва? Имам, ама друг път! Аз пия за удоволствие! И ако това не ти харесва, можеш да отидеш на лекцията сам. Ще те чакам в къщичката на Къфлин.
— Но ти ще изпуснеш всичко това само заради някакво си вино.
— Има мъдрост във виното, дяволите го взели! — извиках. — Удари една глътка!
— Не, няма!
— Тогава ще го изпия сам!
И аз пресуших бутилката, след което се върнахме до Шеста улица, където веднага отскочих до същия магазин и купих нова бутилка. Сега се чувствах добре.
Джефи беше разочарован и тъжен.
— Как очакваш да станеш добър бхикшу или поне бодхисатва махасатва, като постоянно се напиваш?
— Не си ли спомняш последната рисунка от „Биковете“, където той се напива с месарите?
— Та какво от това? Как ще постигнеш духовна чистота, когато главата ги е постоянно размътена и венците ти наквасени с вино?
— Чувствам се добре. Мога просто да полетя в тази сива мъгла и да се нося над Сан Франциско като чайка. Разправял ли съм ти някога за тукашния бордей, живял съм в него…
— Живял съм в бордея в Сиатъл, така че знам всичко за тези местенца.
Неоновите светлини на баровете и магазините блестяха в сивия полумрак на дъждовния следобед, чувствах се страхотно. След като се подстригахме, влязохме в един магазин „Гудуил“, разтърсихме се из кошовете и наизвадихме чорапи, потници, разни колани и всевъзможни други вехтории, които накупихме за няколко цента. Продължавах скришом да си пийвам от бутилката, която бях мушнал в пояса си. Джефи беше възмутен. След това се качихме на таратайката, минахме през Бъркли, после през мокрия от дъжда мост стигнахме до първите къщички на Оукланд и се спуснахме към центъра му, където Джефи се надяваше да намерим чифт дънки, които да са ми по мярка. Цял ден се ровихме за употребявани дънки, които да ми паснат. Постоянно му предлагах от виното, накрая той поомекна, пийна малко и ми показа стихотворението, което беше написал, докато се подстригвах в бордея: „Съвременно бръснарско училище, Джефи се подлага, със затворени очи, на подстрижка за петдесет цента, като се страхува дали ще се получи, мургав начинаещ бръснар, на куртката му пише «Гарсия», две русоляви момченца наблюдават седнали, едното е с изплашено лице и големи уши, ако му кажеш: «Ти си грозно хлапе с големи уши», то ще заплаче и ще страда, а това дори не ще бъде истина, другото има умно и съсредоточено слабичко лице, обуто е в сини дънки и протрити обувки и ме гледа с деликатните си очи, страдащо дете, което с пубертета става жестоко и алчно, с Рей сме си взели бутилка червен портвайн, дъждовен майски ден, в града няма наш размер дънки втора употреба, смрадливо старо училище, бордейски подстрижки, бръснари на средна възраст, тепърва захващащи се със занаята.“
— Виждаш ли — казах, — дори нямаше да напишеш това стихотворение, ако не се беше почувствал добре от виното!
— О, щях да го напиша и без това. Просто ти се наливаш постоянно и не виждам как дори ще успееш да достигнеш до просветление и ще се задържиш в планината, при положение че постоянно ще слизаш долу, за да изхарчваш парите си за вино вместо за боб, и накрая ще свършиш, проснат мъртвопиян на улицата под дъжда, ще те погребат и ще трябва да се преродиш в барман-въздържател, за да изкупиш кармата си.
Говореше сериозно и се безпокоеше за мен, но аз продължих да пия.
Когато пристигнахме в къщичката на Алва, беше дошло време да тръгваме за лекцията в Будисткия център и аз казах:
— Аз ще остана тук, ще се напия и ще те чакам.
— Добре — каза Джефи, като ме гледаше мрачно. — Това си е твой живот.
Нямаше го два часа. Стана ми тъжно, пих прекалено много и се замаях. Но бях твърдо решил да не заспивам, да се държа и да докажа нещо на Джефи. Неочаквано привечер той се втурна пиян на мотика в къщичката и се разкрещя:
— Знаеш ли какво стана, Смит? Като отидох на лекцията, заварих всички да пият в чаени чаши саке и здравата се насвяткаха. Всички онези шантави японски светци! Беше прав! Няма никакво значение! Всички се напихме и започнахме да обсъждаме прайна! Беше страхотно!
Повече никога не се скарахме.
Автор: © Jack Kerouac, The Dharma Bums, 1958
Превод: © Еленко Касалийски, 1996