“Казват, че нашите песни са мрачни, защото на тях им е мрачно в главите от затворения кръг на глупостта и суетата, в който се намират. Те ми приличат на малки човечета, които се страхуват от господарите си. Само че в случая господари няма и остава само страхът. А когато понякога го преодолеят, се натъкват на собствената си посредственост.”
Докато виждаме,
Ние гледаме как танцува мушица,
крилати плоскости.
В резултат от дългото систематично накланяне на нашата жизнена плоскост наляво от всепобеждаващите червени бойци, ние всички стигнахме до проблеми от материален характер, които в последно време доведоха до задръстване на съзнанието.
Нещо като интоксикация на мисли и мечти. Може би само сънищата са все още недостижими. Те са в последната част, в сърцето на крепостта. Причините са много, а последицата е една – разграждане на ценностите под натиска на обезценената действителност. Политическият тигър, който излезе от клетката на радиото и телевизията, нападна моето иреално творчество. Той се опитва с ръмжене да доминира в съзнанието ми. За съжаление в началото се подадох на неговия побеждаващ чар и го допуснах прекалено близо.
Сбърках, защото аз винаги съм държал на дистанцията. Колко е хубаво да си самотен и разхождайки се по улиците, да виждаш и други такива. Като самотни острови.
Само мислите да образуват морето между нас. Морето, което може да се преплува в момент на необходимост. Тази студена естетика, която съм искал да постигна в творчеството си, винаги ми е напомняла кристални късчета лед – нещо крайно, но същевременно фино и изтънчено, като песента “Ледове”, например.
А колко брутално и дестабилизиращо действа тълпата, която отстоява своите амбиции като едно голямо безглаво животно. Никога не бих могъл да извлека силно състояние от общуването от много хора едновременно. Обичам създанията, които съдържат разстоянието около себе си. Защото дори тези, които те карат да се чувстваш един от тях, трябва да признават правото ти на собствена територия. Земя, в която да отглеждаш своите собствени творения – мислите, чувствата, мечтите, сънищата.
Тази земя аз няма да предоставя на никого. И по-добре компромиси да не се правят – разочарованието е неизбежно.
Мисля, че по природа човек е аполитичен и ако дефектното отношение на управляващата прослойка към него го принуди да стане политически обвързан, то той може без да иска да загуби вроденото си чувство за дистанция. А това е една от пътеките, които водят до душевното задръстване. Един мой приятел, който замина за Канада, носеше фанелка с надпис: “KEEP DISTANCE”. Не зная дали сега той изпитва носталгия към родината, но на мен ми е мъчно за червения му перчем. Лично аз се нуждая от такива хора, но за съжаление много от тях изчезнаха, а нови все още не са израснали…
Източник: Димитър Воев: “Поздрави боговете от мен”, списание КРЪГ
