ИЗОЛАЦИЯ
Тишината преглътна
мълчанието между нас.
Ние имахме всичко,
дори и тумори.
Не това искам!
Не това исках…
Исках спомен за
онази митология
на мечтата,
онези сънища,
в които кълвях
глиненото си тяло,
за да извая човека,
за да продупча
костения му живот,
мутирал около духа му.
А наяве сътворявах –
бълвах спечена пръст
към плодородните почви
на несъзнатото общение.
Знаех, че само там
ще изолирам до завършеност.
Днес разбрах,
че калцият ми липсвал.
Да си отгледам крава –
млекодайна.
И заедно да трошим
костите на сънищата си,
за да се освободим
от себе си…
А после?
Много богата на калций
протеза за скелет открих!
С нея заедно с кравата
рисуваме безспир
в съня си
и така протриваме се
до духовност.
Докато имахме тебешир,
имахме мълчание.
Сега – една охранена тишина.
О, ДА! за човека
Проникваме се
между два тона
в заскрежените полутонове
на ресниците си…
Миг, мигновение, мигане…
Пиано, пияни
себе си засмукваме
чрез всички пори
на сетивата си
и изплюваме гъстия продукт
върху всичко и всички…
Разбираме…
Емпатизираме…
Маскираме…
и мажем връз сухарите на света
с най-ценната си гнилоч.
Изтънчена трапеза.
Гости няма.
Има публика.
И само вътре в нас
е възможно
тайнството на задкулисието.
И само там
то профанизира…
артистично.
О, бял стих!
О, събран светлинен спектър!
О, безформен сухар!
Колизия на невъзможен пъзел.
Едно дете редеше го
във унес.
Едно дете редеше се
във ступор.
Едно дете наивно
го довърши…
Един човек роди се във убийство…
Роди се домакин.
На гости – не,
на публика пресита.
Сухар намаза,
после го опита…
и представление изнесе
в рими за възхита!
ВЕЧЕР В РАЯ
Видя я паднала в тревата –
изгнила, в матова спаруженост,
без блясък и без обещание,
със тлен-дихание от небесата.
Подритна плодното изчадие,
с кашкав звук го приземи
във храст смокинов…
– Не си играй с вечерята!- изказа тя
с ухание на престояло снизхождение.
А уж време нямаше,
а друго измерение…
Пристъпи в нечовешка поза,
прерови без остатък мъхнатите листа.
Съзря я като хищен обрив,
вклинил се във пръстта.
Прокара мислено ръка
по мазолестия склон на гордостта си,
подхлъзна се на нова пришка –
всестранно окръглена във гнева.
– Готово! Яж! И…облечи се
в този плевел! – просъска той.
Изсъска във двузначен отговор и Ева.
ЗАВЪРШЕНА
Оглушителна обич.
Нямо нанизване на треперливост.
На звуците, накамарени в глухи уши.
Нямам ходила, за да крача нанякъде…
Нямам ръце, за да докосвам
прозрачната прекършеност на крилете ви.
Имам свръхрецептор.
Сърце.
Поглъща, трупа, изменя.
До астрономическа гротеска уплътнява.
Съвсем малка е отпуснатата ми просека,
изтъняла до нацепен косъм.
Очите ми са с небосводи
вместо диаметър,
ограничени да лъчат като наострен вектор.
Рециклирам в себе си.
Прогнива, ферментира обичта ми.
Опиянена ще погледам вертикала на света
с очи, изпълнени с огънат небосвод,
изтърбушен във линейна магистрала.
Готова съм да ви обичам безусловно.
ОТКРИТИЕ
Ще чакам чудо
и в празния троянски кон
ще клокоча в тихо упоение
и лудо…
Ще пробия дупчица
като мънисто
и до нея ще провлача
капризните си ноздри,
за да душат.
С часове ще вдъхвам
липсата на въздух,
очакваща смрадта,
без да настръхвам…
на вонящите градини на Семирамида,
на остъргана с пясък и до бяло
плът на пирамида…
Археолозите открили
съвсем безинтересен труп.
Очите – ослепели от античност,
безкрайно дълго взрени в мънисто…
а всъщност ключалка на врата.
Разтворил ноздри над уханно цвете,
осанката – приведена в поклон…
в действителност – изпразнен газов котлон.
Душата сякаш се разтворила
в безмълвен зов…
Археолозите открили
най-стария в света агорафоб.
