Стоя на една веранда – два на три метра и гледам морето. По-точно гледам залеза, който бавно се скрива зад него. Скоро водата ще го погълне, ще го изгаси, както прави с мен толкова ритмично. След което аз и залеза ще бъдем изплюти…
Стоя на тая хубава, но всъщност шибана веранда и се питам ти къде си? Хубава е защото има гледка към морето, шибана е защото теб те няма. Къде си? Всъщност за пръв път от много време започнах да се питам отново този въпрос. Бях престанал и се чувствах прекрасно. Наскоро обаче започнах отново да те сънувам и ежедневието ми леко се прецака. Защо? Теб те няма от толкова време, а аз продължавам да те мисля. Толкова много неща се промениха откакто те няма. Повечето към лошо…
Абе днес изпих ли си хапчето? Да изпих го. Да всяка сутрин когато се преборя със съдбата си и отворя своите очи, отварям едно малко шишенце, изваждам от него едно още по-малко хапче, гълтам го с глътка вода и запалвам цигара. Едно малко, бяло шибано хапче, което контролира шибаното ми кръвно налягане в шибаните ми съдове. А като се сетя само колко мразеше да пуша…
Знам и колко мразеше да използвам тая дума „шибано“, почти толкова колкото аз мразя да бъда без теб на тази малка, хубава, но всъщност шибана тераса с изглед към морето… Две години. По-точно две лета не стъпих на ничий бряг. Дори бягах в другата посока. Напомняше ми за теб, за онова само наше си лято, в къщата на баба ти, намираща се точно между морето и планината, там под асмата, в лятната кухня, където ти готвеше, аз цепех дърва за огрев, после пиехме джин, кога с тоник, кога без, вечеряхме, а после се чукахме. Не мога да изтрия онова само наше си лято, в което малко преди да заминем за онази къща на баба ти, която се намираше точно между морето и планината, прахме килимите на майка ти, оставихме ги да се сушат и тръгнахме на път. И после що годе цяло лято се пекохме между слънцето и пясъка, вълните се разбиваха в близост до главите ни, а аз много обичах да заспивам привечер върху започващият да изстива пясък. Обичах, не защото ми беше хубаво да го правя, а защото винаги се събуждах завит и прегърнат от теб. Прекрасната ти, изсветляла, от морската вода, коса винаги се подпъхваше под клепача ми и ме връщаше към реалността, която благодарение на теб беше поносима. После се прибирахме в лятната кухня под асмата, просвахме плажните кърпи на простора, посипвахме се с пясък, толкова фин и в същото време толкова самотен, далеч от своите братя и сестри, далеч от майка си, морето, която го е оформила такъв какъвто е, самотен озовал се на един безцветен плочник, точно както се чувствам сега и аз, самотник, стъпил на един също толкова безцветен плочник…
Спомням си и как после ти замина. Замина за цял месец, който ми се стори цяла вечност. И тогава осъзнах колко много те обичам, защото човек осъзнава такива неща чак когато загуби нещо или някого, макар и само за един проклет месец, в който ежедневно пръсках с откраднатия от багажа ти парфюм завивките в спалнята ми, с надеждата да не загубят твоя мирис, онзи специфичен твой мирис, който не може да бъде описан по никакъв начин.
Месецът мина прекалено болезнено. Мина между видео разговори и снимки на всички онези нови места, които беше посетила сама, без мен. Не че те съдя, сигурно ти е било хубаво, сигурно обаче и си тъжала за мен. Поне така се надявам. Защото тогава беше влюбена в мен… поне така се надявам…
Когато се върна и те посрещнах на летището, беше страшно сънена, когато оставихме куфарите у вас и ти слезна до спирката на трамвая, за да ме изпратиш, ти предложих да се оженим, тогава вече не ти се спеше, но се престори, че ти се и го премълча, тоя така шибан отговор, какъвто и да бе той.. Преглътнах го това и се качих на трамвая. Продължих да си тананикам оня стих на Морисън дето си го тананикам винаги като ми е счупено – Time to live, Time to lie, Time to laugh, Time to die, Take it easy, baby, Take it as it comes, Don’t move too fast, And you want your love to last, Oh, you’ve been moving much too fast…
И после сякаш не беше същото. Зачертавам сякаш – не беше същото! Смисъл, не че беше зле, просто не беше хубаво, беше посредствено, бяхме посредствени, както повечето двойки около нас. Около нас имаше твърде много хора, вътре в нас също и може би затова нашето престана да бъде наше и стана общо. Ние станахме общи… За голямо мое съжаление…
И ето ме сега, години след като теб вече те няма, след безброй безсънни нощи сам в някой бар, сам със чашата си, полу пълна, полу празна, а аз самият полу жив, полу умрял, след безброй размисли, студени утрини и още по-студени вечери, след безброй крясъци удавени в гърлото ми, невидяли бял свят, стоя на тая хубава, но шибана веранда, с изглед към морето, гледам залеза, теб те няма… все още гледам залеза, а теб все още те няма и сигурно няма и да се появиш, защото съм на 500 километра от теб, но не в това е проблема. И да стоя на стол, гледам слънце, стъпил на безцветния плочник и водя този безсмислен себе анализ със себе си, върху себе…
Сбогом няма да ти кажа, защото имам едно безумно чувство на безумна надежда, че ще утре когато заспя привечер на новия плаж, на който стъпих ще се събудя завит от теб…
Сбогом няма да ти кажа и докато не ми се загасне фаса, но знам, че веднага ще запаля нов, само и само да не ми се наложи да изричам тези думи… затова просто ще отскубна едно „до скоро“…
а всъщност колко мразеше да пуша…
Текст: Константин Николов – Герак
Снимка: Иван Шентов
