Ричард Бах публикува „Джонатан Ливингстън Чайката“ като серия от къси разкази във „Flying magazine“ през 60-те години на миналия век. След като е отхвърлена от няколко издания, книгата излиза в цялост през 1970 година и постига силен комерсиален успех. Илюстратор е Ръсел Мънсън.
През 2013 година изданието е допълнено с четвърта част.
Из „Джонатан Ливингстън Чайката“
Превод от английски Нели Константинова, 1996
Един месец след Завръщането първата чайка от Ятото се осмели „да премине чертата“ и поиска да я научат да лети. Беше чайката Терънс Лоуъл. Заради това свое желание беше осъден на изгнание, обявиха го за Прокуден и той стана осмият ученик на Джонатан.
Следващата нощ от Ятото дойде чайката Кърк Мейнард — той залиташе по пясъка, влачеше лявото си крило и рухна в краката на Джонатан.
— Помогни ми — каза той едва чуто, с чезнещия глас на умиращ. — Искам да летя повече от всичко друго на света…
— Последвай ме тогава — каза Джонатан. — Издигни се заедно с мен от земята и започваме…
— Ти не ме разбра. Крилото ми. Не мога да си движа крилото.
— Чайко Мейнард, ти имаш свободата да бъдеш това, което си, самият ти, тук и сега, и нищо не може да ти попречи. Такъв е законът на Великата чайка, Законът, който Е.
— Искаш да кажеш, че мога да летя?
— Казах, че си свободен.
И тъй просто и лесно, Кърк Мейнард без усилие разпери криле и се издигна в тъмния нощен въздух. Ятото се разбуди от неговите викове — от сто и петдесет метра височина той викаше колкото му глас държи:
— Мога да летя! Чуйте! АЗ МОГА ДА ЛЕТЯ!
По изгрев слънце около хиляда птици бяха наобиколили кръга на учениците и любопитно гледаха Мейнард. Вече не ги интересуваше дали ще ги видят или не, а слушаха Джонатан и се опитваха да вникнат в думите му.
Той говореше за съвсем прости неща — за това, че право на чайката е да лети, че свободата е самата природа на нейното съществуване, че каквото и да пречи на тази свобода, то трябва да бъде отхвърлено, независимо дали е обичай, предразсъдък или каквото и да било друго ограничение.
— Да бъде отхвърлен ли? — обади се един глас от множеството. — Дори ако това е Законът на Ятото?
— Единственият истински закон е този, който води към свободата — каза Джонатан. — Друг няма.
— Как можеш да искаш от нас да летим като теб? — попита друг глас. — Ти си особен, надарен, божествен, ти стоиш над останалите птици.
— Погледнете Флетчър! Лоуъл! Чарлс-Роланд! И те ли са особени, надарени, божествени по рождение? Не повече от вас, не повече от мен. Едничката разлика, наистина единствената, е, че започнаха да осъзнават какво са всъщност и започнаха да осъществяват призванието си.
Учениците му, с изключение на Флетчър, се размърдаха неспокойно. Досега не бяха проумели, че точно това са правили.
С всеки изминал ден тълпата около тях растеше, чайките идваха, за да питат, да изразят преклонението си, да се присмиват.
— Сред Ятото се говори, че ако ти не си Синът на самата Велика чайка, — каза Флетчър една сутрин на Джонатан, — тогава сигурно си изпреварил времето си с хиляда години.
Джонатан въздъхна. Такава е цената на неразбирането, помисли си той. Ще те нарекат или дявол, или бог.
— Ти, Флетчър, как мислиш? Наистина ли сме изпреварили времето си?
Последва дълго мълчание.
— Ами, този начин на летене винаги си е съществувал тук, за да може да го научи всеки, който пожелае да го открие — това няма нищо общо с времето. Може би сме изпреварили просто обичая. Изпреварили сме начина, по който летят повечето чайки.
— Това вече е друго нещо — каза Джонатан, превъртя се и се понесе във въздуха по гръб. — Това не е дори и наполовина толкова лошо, колкото да изпреварим времето си.
