Джо Хил е писател, а освен това е и син на друг световноизвестен писател – Стивън Кинг.
Мрачен, забавен и сърдечен (черно сърце, може би), Джо Хил е автор, чиито герои са изпълнени с толкова жизненост, че спокойно може да усетите присъствието им в непосредствена близост. Историите му са украсени с много хумор и оригиналност и несъмнено ви водят в друг свят.
Романите на Хил покриват голям диапазон от теми:
Heart-shaped box е за бивш рок музикант, който си купува костюм, с който друг мъж е бил облечен в деня на смъртта си и бива преследван от духа му;
Horns се разказва за младо момче, което се събужда една сутрин и вижда, че му израстват рога от главата, а след това придобива тъмни магически способности; NOS4A2 представя историята на млада жена, която използва силата си, за да се бори със свръхестествено зло.
С кои автори израстна?
Първият автор, който наистина харесах, беше Артър Конан Дойл. Имах уговорка с родителите си да си лягам в 9, но можех да стоя буден още половин час, ако четях книга. Скоро открих, че половин час е достатъчен за една история за Шерлок Холмс. Прочетох ги всички за около 3 месеца. Обикновено ми трябваше около седмица за един роман. Притежавах и една пура, с която се разхождах у дома, преструвах се на замислен и търсех улики.
Обожавах и Бърнард Корн, чиито романи бяха пълни с кръвопрелития и предателства. Четях комикси, без да ги подбирам: добри, лоши, ужасно зле. За година или две бях завладян от комикса на Крис Клеърмонт за X Men. Бях, и все още съм голям фен на Табита и Стивън Кинг. Чета и двамата подробно.
Има ли книга, която предпочиташ пре всички останали?
Препрочитах The house with a Clock in it’s Walls от Джон Белърс. Тя е в известен смисъл като перфектния Хари Потър, но написана 30 години преди романа на Роулинг. Самотен сирак открива, че има роднинска връзка с магьосник и трябва да се научи да прави магии сам, за да победи друг зъл магьосник, завърнал се от мъртвите.
Звучи познато, нали? Аз препрочетох книгата още няколко пъти като възрастен и все още ми въздейства толкова силно, както в детството. Искрено убеден съм, че романът е перфектен и очарователн.
Именно той е причина да съществува и комикса, който писах цели шест години – Locke and Key.
Кога реши да станеш писател?
И двамата ми родители са писатели. Започнах да използвам пишещата машина три минути след като осъзнах, че натискането на буквите може да изпише дума.
В средното училище открих ролевите игри и бях dungeon master няколко години (играта не беше Dungeons and Dragons, а Call of Cthullu). В гимназията бях в общежитие в друг град и заниманията ми с ролевите игри приключиха. Започнах да пиша всеки ден, истории с привкус на фентъзи и ужаси, за да запълня дупката от липсата на досегашното си хоби.
Нахвърляш ли схема на историите си или просто сядаш и пишеш?
Работя много бавно. Кратък разказ ми отнема от един до три месеца. Роман може да се проточи от една до пет години. Идеи ми хрумват доста бързо и имам по няколко нови всяка седмица.
Когато най-накрая започна история, тя е била във въображението ми с месеци, а може би с години. Знам началото. Имам някои добре развити сценария в главата. Знам детайли за главните герои. Почти съм убеден в първото изречение, което ще напиша. Много малко от всичко това е разписано, въпреки че понякога имам надраскани бележки. Но не правя очертания, нито знам края – имам просто неизследвана карта на остров, който посещавам във въображението си.
Мисля, че проектирането, планирането, е грешка. Или поне за мен е, може би за повечето писатели също. По-полезно е да представиш една интересна случка и няколко героя, които искаш да разгърнеш. Да представиш характер, който има угризения, да го подправиш с лично отношение към него; добавяш му малко натраплива безпомощност; създаваш герой който не може да контролира или изрази гнева си, който има отличителен и интересен глас, който е воден от ангелите или демоните си. След това поставяш този герой в заплетена ситуация. Няма нужда от планиране. Може да се облегнеш назад на стола и да наблюдаваш пламъците на разгарящият се огън. Контурите в историята ограничават всеки опит за иновативност и пречат да изненадаш самия себе си.
Миналата година излезе филмът Horns, базиран на твоята книга със същото име. Какво е усещането да видиш света и героите, които си създал, на голям екран?
В известен смисъл филмът ми хареса повече от книгата. Горд съм от романа, работих усилено над него и мисля, че е забавен, чете се бързо, изследва интересни теми и идеи. Но преживях нервен срив, докато го пишех. Бях ужасно депресиран, защото по това време приключи бракът ми. Бяха тъжни и мрачни времена за мен и усещането ми за книгата беше пряко свързано с тези неприятни спомени.
Филмът, от друга страна, е доста забавен. Даниел Радклиф и Джуно Темпъл дадоха всичко от себе си и в ролите си изглеждаха красиви и сърцераздирателни. Режисьорът е успял да улови атмосферата на книгата и да съчетае любовната история и болното чувство за хумор. В крайна сметка филмът не постигна особен успех, но сигурно винаги е било трудно за подобни сюжети. Изненадан съм, че въобще излезе като продукция. Беше най-некомерсиалната история, която съм писал – странна хорър сатира, сюрреалистичен Туин Пийкс.
Най-доброто, което чух за романа си беше: „Horns: Grow a Pair.“ Ще ми се да го бях научил по-рано. Ако го бяхме сложили на корицата на книгата, щяхме да продадем милиони копия.
Спазваш ли някакъв твой ритуал преди или след писане?
Освен обичайното бавене ли? Когато седна да пиша и най-накрая започна да сглобявам изречения, почти веднага започвам да се чувствам добре. Харесвам се най-много именно докато пиша. Или по-точно бих казал, че познавам себе си най-добре в процеса на писане. Може би тогава имам шанса да се срещна с най-добрата и най-умната част от Джо Хил.
Ставам на всеки час, за да си направя чаша чай. Това е като ритуал за мен. Нужни са ми три чаши чай на ден, за да премина към нормален работен процес. В късния следобед си правя четвърта – тогава сядам да чета.
Още ли си читател? Ако да, какво четеш в момента?
Ще спра да пиша, за да преживявам, когато спра да чета за удоволствие. Приемам себе си първо като баща, на второ място като читател, и едва тогава като писател. Обичам писането на останалите хора повече от моето собствено, и се надявам никога да не се уморя да чета добри истории. Обикновено чета две или три произведения наведнъж. Кратките разкази са любимата ми форма на изразяване. Ако мога да кажа, че имам любим жанр, той не е ужасите, а историческите романи.
Какъв съвет би дал на амбициозните писатели?
През годините получих някои много добри съвети от велики писатели. Но никога не взех под внимание тези мили, добронамерени предложения и мнения. Те не се вписваха при мен. Всичко, което научих за писането на наистина добра книга, научих от четенето на тонове качествена литература. Изучавах романите, които харесвах. Препрочитах ги отново и отново, понякога с лист и химикал си водех бележки. Веднъж дори прекарах цял месец да пренапиша първите пет глави от книгата The Big Bounce, просто за да се потопя в усещанията, които ми направиха впечатление в писането на автора.
Какво ти е подготвило бъдещето?
Имам нов роман, мрачен и зловещ. Нарича се „The Fireman“ и ще го публикувам лятото на 2016 година, съвсем скоро. Разказва се за спонтанно самозапалване, обхванало целия свят като епидемия. Това е моята версия на „Сиянието“, полята с бензин и с драсната клечка, за да видим всички как се разгаря огъня.
Превод: Яница Григорова
