АЗ И МОИТЕ ПРИЯТЕЛИ в Ню Йорк имаме свои начини да се забавляваме, без да харчим много пари и най-вече без да се срещаме с формалистични досадници, например приятна вечер на кметския бал. Не се налага да се здрависваме, не се налага да обещаваме и се чувстваме прекрасно. Просто се мотаем наоколо като дечурлига. Отиваме на някой купон, разказваме какво сме правили и хората си мислят, че се фукаме. Казват си: „Тези пък, битници!“
Една типична вечер:
Слизаш от метрото на Седмо авеню и 42-ра улица, минаваш покрай обществената тоалетна, която е най-мизерната тоалетна в Ню Йорк — никога не се знае работи ли, не работи ли, обикновено има катинар и пише, че не работи, или пък я обикаля някое белокосо изпаднало старче, всичките седем милиона човека в Ню Йорк са минавали някога покрай тази тоалетна — покрай новия щанд за хамбургери на скара с въглища, щандове с безплатна религиозна литература, джубоксове с оперна музика и един мърляв подземен магазин за списания втора ръка, до щанда за карамелизирани ядки, където мирише на търговски безистен, мяркат се оръфани екземпляри на стария бард Плотин, пъхнат между комплект немски гимназиални учебници, където продават дълги, мизерни на вид хотдози (макар че всъщност са си много хубави, особено ако нямаш 15 цента и чакаш някого в кафене „Бикфърдс“, когото да изръсиш с малко кинти).
Хора, които излизат от подлеза и висят с часове в дъжда с подгизнали чадъри, сума момчета в гащеризони, които се страхуват да не ги вземат войници, застанали по средата на стълбите в очакване на Бог знае какво, сред тях със сигурност има и романтични типове, пристигнали наскоро от Оклахома с намерението да се озоват в прегръдките на някоя непредвидимо страстна блондинка в луксозен апартамент на върха на Емпайър Стейт Билдинг, а някои от тях сигурно си мечтаят да станат собственици на Емпайър Стейт Билдинг с помощта на магия, която им се е присънила край горския поток зад къщата им на края на град Тексаркана. Срамуват се да не ги видят как влизат в киното за мръсни филми (как се казваше?) срещу „Ню Йорк Таймс“. Тигър и лъв, както казваше Том Улф за разните персонажи, които минават покрай този ъгъл. Облягаш се на магазина за пури, пред който има няколко телефонни будки на ъгъла на 42-ра и Седмо, където е толкова приятно да водиш разговори, докато зяпаш улицата навън, и в които е толкова уютно, когато навън вали, че ти се иска да удължиш разговора, и пред очите ти минава кой ли не. Баскетболни отбори. Баскетболни треньори. Всички редовни посетители на площадката за ролкови кънки минават оттук. Разни типове от Бронкс, които търсят купона, но най-вече търсят любов. Странни двойки момичета, които излизат от киното за мръсни филми. Не си ли ги виждал? Или объркани, пияни бизнесмени с накривени шапки на посивелите глави, вторачени кататонично нагоре в летящите реклами върху фасадата на „Таймс“, огромните букви изписват новина за Хрушчов, мигащите лампи изписват числеността на азиатските нации, след края на всяко изречение винаги следват петстотин шпации. Внезапно на ъгъла се появява невротичен полицай, който нарежда на всички да се махнат. Това е центърът на най-големия град в света и това е, което правят тук битниците. „Да стоиш на ъгъла, без да чакаш никого, е Могъщество“, казва поетът Грегъри Корсо.
[…]Я ДА СЕ ВЪРНЕМ ВЪВ ВИЛИДЖ, да виснем на ъгъла на Осма улица и Шесто авеню и да погледаме интелектуалците, които минават покрай нас. Журналисти от „Асошиейтед Прес“ се клатушкат към своите сутеренни апартаменти на „Уошингтън Скуеър“, главни редакторки със своите грамадни немски полицейски кучета, които късат веригите, самотни лесбийки се стопяват в мрака, безименни експерти по Шерлок Холмс със сини нокти се качват в стаите си да вземат скополамин, млад мъж с набъбнали мускули, облечен в евтин сив немски костюм, обяснява нещо странно на своята дебела приятелка, велики издатели се навеждат любезно над щанда за вестници, за да си купят ранното издание на „Таймс“, големи, шкембести хамали излизат от Чаплинов филм от 1910 и си тръгват за дома с големи кесии чап чой (ще нахранят всички), меланхоличният Пикасов арлекин, сега собственик на фотографско ателие, се е вторачил в съпругата и новороденото си дете, после вдига пръст за такси, шишкави звукозаписни техници с кожени шапки профучават по тротоара, девойки с проблеми в стил Д. Х. Лорънс, които се хвърлят на 50-годишни мъже, старци в „Кетъл ъф Фиш“ и меланхоличният призрак на Женския затвор в Ню Йорк, чийто силует се извисява, притихнал като самата нощ — по залез-слънце прозорците приличат на портокали, — поетът е. е. къмингс си купува пакет бонбони за кашлица в сянката на това чудовище. Ако вали, човек може да застане под тентата пред „Хауърд Джонсънс“ и да наблюдава улицата от другата страна.
Ангелът на бийта Питър Орловски в супермаркета пет входа по-нататък пазарува бисквити „Юнийда“ (късна петък вечер), сладолед, хайвер, бекон, претцели, газирано, програмата на телевизията, вазелин, три четки за зъби, шоколадово мляко (мечтаейки за печено прасенце), картофи от Айдахо, козунак, червясала зелка по погрешка, пресни домати и лилави пощенски марки, колекционира ги. После се прибира у дома без пукнат цент, оставя всичко на масата, изважда дебела книга със стихотворения на Маяковски, включва стария телевизор, настройва го на филм на ужасите и заспива.
С това приключва нощният живот на битника в Ню Йорк.
Из Джак Керуак – „Самотен пътешественик”
Lonesome Traveler, 1960
Превод от английски:
Вергил Немчев, 2012
