Виж сега, ти слушал ли си някога как някой тип в бар разказва някоя невероятна история на група мъже и всички слушат ухилени… та чувал ли си някога разказвачът да спре и да се поправи, да се върне на предишното изречение, за да го направи по-добро… да провали ефекта от ритъма на своята мисъл?… Ако направи пауза, за да се изсекне, не обмисля ли той следващото си изречение? И когато най-сетне го „пусне на воля“, не е ли то точно както е искал да го каже, без никакви промени? И не престава ли да мисли повече за това изречение (както Шекспир казва, „завинаги задържа езика си“ по този въпрос), след като вече го е подминал, както реката минава върху един камък само веднъж и никога не се връща и не може да тече никога и по никакъв друг начин във времето? Това беше моят подход по онова време, който все още може да бъде реализиран, ако мисленето по време на бързо писане е изповядващо, чисто и живо. И можеш да бъдеш сигурен, че аз изкарах цялата си младост, като пишех бавно, с поправки, с безкрайни предъвквания и задрасквания… Стигах дотам, че пишех по едно изречение на ден; и в това изречение нямаше никакво чувство.
От Бога да е проклето, аз харесвам чувството в изкуството, а не майсторлъка и прикриването на чувствата.
Писането, за разлика от всичко останало, поне е мълчалива медитация даже и когато се движиш със сто мили в час. Спомняш ли си онази сцена от „Сладък живот“, когато старият свещеник е вбесен, че тълпа маниаци пристига, за да види дървото, където децата са видели Дева Мария? Той казва: „Видения не се появяват пред такава дивашка глупащина, крещене и блъскане; видения се случват само в тишина и вглъбеност“. Това е.
В поезията си напълно свободен да казваш каквото си искаш, не е необходимо да разказваш история, можеш да използваш скрита игра на думи; ето защо винаги, когато пиша проза, си казвам: „Сега не е време за поезия, захващай се със своята простичка история.“
Защо е като зима, когато съм далеч от теб?
Удоволствието на отлитащите години… какво замръзване
усещах? Какви видяни мрачни дни? И все пак лятото
с висша сила стовари лайно огромно в моята овощна градина.
И прасета диви идват едно след друго да ядат,
да чупят моя вече счупен планински капан, моя миши капан
също! И тук за да завършиш сонета, ти трябва непременно
да кажеш тара-тара-тара!
Стихотворение 230 от „Мексико сити блус“ е писано изцяло на морфин. Всеки негов ред е написан през един час… след голяма доза морфин.
Любовта е многобройно гробище на гниенето.
Плиснатото мляко на героите.
Унищожаването на копринени шалчета от прашна буря.
Милване на героите със завързани очи на стълбове.
Жертви на убийство приети в този живот.
Скелети разменящи пръсти и стави.
Треперещото месо на слоновете на добротата разкъсвано от лешояди.
Зачеване на деликатни капачета на коляно.
Страх от плъхове от които капят микроби.
Голгота Студена Надежда за Студена Надежда.
Влажни есенни листа срещу дървото на лодки.
Деликатен образ на морско конче от лепило.
Смърт поради дълго излагане на заразяване.
Плашещо изнасилване на мистериозни същества криещи своя пол.
Парчета замръзнал Буда материал нарязани микроскпично в Моргите на Севера.
Пенисови ябълки готови да осеменяват.
Безкраен брой отрязани хранопроводи по-многобройни от пясъка.
Същото като да целунеш моето коте по корема.
Мекотата на нашата награда.
Има разлика между оригиналния Буда от Индия и Буда от Виетнам, който бръсне главата си, облича жълта роба и е комунист агитатор. Оригиналният Буда няма даже да стъпи върху младата трева, за да не я унищожи. Той е бил роден в Горакпур син на консул на нахлуващите персийски орди. Наричали са го Мъдреца на воините и е имал седемнайсет хиляди проститутки, танцуващи за него по цяла нощ, които му носят цветя с думите: „Искаш ли да ги помиришеш, повелителю?“ А той отговаря: „Махайте се оттука, курви такива!“ Да знаеш, че е прекарал много от тях. Но преди да стане на трийсет и една му омръзнало… Баща му го предпазвал от всичко, ставащо извън града. И ето че веднъж, въпреки заповедите на баща си, той тръгва на кон и вижда умираща жена и кремиране на мъртвец. И пита: „Каква е тази смърт, какво е това разлагане?“ Слугата му казва: „Така са наредени нещата. Баща ти крие от тебе всичко ставащо.“ Той казва: „Какво? Баща ми! Оседлай ми коня! Карай към гората!“ Стигат гората. Той казва: „Свали седлото от коня. Сложи го на твоя… Хвани коня ми за юздата, закарай го обратно в замъка и кажи на баща ми, че аз няма никога повече да го видя!“ Слугата Чанна заплаква и казва: „Няма никога повече да те видя.“ Буда: „Не ме интересува! Тръгвай! Марш! Махай се!“
Прекарва седем години в гората. Със стиснати зъби. Нищо не върши. Измъчвал се с гладуване. Казвал си: „Ще стискам зъби, докато не намеря причината за смъртта.“ Един ден, докато минава през реката Рапти, се спъва и губи съзнание. Някакво момиче с купа мляко минава и му казва: „Господарю, купа мляко? “ Той отпива и казва: „Благодаря, мила, това ми даде сили.“ След това отива и сяда под дървото Бо. Figuerosa. Смокиня. Казва си: „Сега… ще кръстосам крака и ще скърцам със зъби, докато не намеря причината за смъртта.“ В два часа след полунощ сто хиляди призрака се нахвърлят върху него. Той не мръдва. В три след полунощ – страшните сини призраци! Бррр! Нахвърлят се върху него… Сега вече виждате, аз наистина съм шотландец… В четири сутринта сбърканяците от ада… излизат от каналите… на Ню Йорк. Сещате се за Уолстрийт, откъдето излиза парата. Виждали ли сте Уолстрийт с капаците на каналите… как излиза пара? Махни тези капаци и – уаааа! Шест часá – всичко е тихо и спокойно, птичките чуруликат, той си казва: „Аха! Причината за смъртта… причината за смъртта е раждането.“
Просто, нали? Започва да слиза по пътя към Бенарес в Индия… с дълга коса, като твоята.
Насреща – трима души. Единият казва: „Хей, насам идва Буда, който, ъъъ, гладува с нас в гората. Когато дойде и седне на онази кофа там, не му мийте краката.“ И, значи, Буда сяда на кофата. Единият се спуска и му измива краката. Защо онзи там му измива краката? Буда отговаря: „Защото аз отивам в Бенарес, за да ударя барабана на живота. А какво значи това? Че причината за смъртта е раждането. Какво искаш да кажеш? Ще ти покажа.“
Приближава жена с мъртво дете на ръце и казва: „Съживи детето ми, ако си бог.“ Той отговаря: „Разбира се, аз мога да сторя това винаги. Иди и намери някакво семейство в Сравасти, в което да не е имало мъртвец през последните пет години. Вземи от тях семе от горчица и ми го донеси. И аз ще съживя детето ти.“ Тя отива в града… между другото, Сравасти, с два милиона жители, е по-голям от Бенарес… Та тя се връща и казва: „Не мога да намеря такова семейство. Във всички семейства е имало умрял през последните пет години.“ Той й казва: „Тогава иди и погреби детето си.“
После неговият ревнив братовчед Девадата опива слона… напива огромния сив слон с уиски. Слонът се изправя с огромното си туловище, Буда отива на пътя, хваща слона и прави така. И слонът пада на колене. Ти си потънал в скръб! Успокой тялото си! Стой така! Той е треньор на слонове. После Девадата търкулва огромен камък по склона. И той едва не се стоварва върху главата на Буда. На косъм. Бааам! Буда казва: „Това е пак Девадата“ и започва да ходи напред-назад пред момчетата. Зад него е братовчед му, който го обича… Ананда, което означава любов на санскритски. Ето какво трябва да правиш в затвора, за да си във форма.
Знам много истории за Буда, но не знам какво точно е казвал във всеки един случай. Знам обаче какво е казал на един, който се изплюл върху него. Казал му: „Тъй като не мога да използвам твоята обида, можеш да си я вземеш обратно.“ Той е бил велик.
Едно време си имах ритуал – да запалвам свещ, да пиша на светлината й и да я духвам, когато приключвах призори. Приключвах за нощта… Още – да падам на колене и да се моля преди да започна (взех идеята от един френски филм за Георг Фридрих Хендел)… Но сега направо мразя да пиша. Моето суеверие? Започвам да подозирам, че това е пълнолунието. Друго – имам мания за числото девет. Въпреки че зодия риба като мен би трябвало да се държи за седмицата – но аз се мъча да направя девет опирания на пода всеки ден, т.е. заставам на глава в банята, върху чехъл, и докосвам пода девет пъти с палците на краката си, като балансирам. Между другото, това е повече от йога, това си е атлетически номер. Можеш ли да си представиш след всичко това да ме наречеш „разбалансиран“. Да си призная откровено, наистина чувствам, че нещо става с ума ми. Така че друг „ритуал“, както го наричаш, би бил да се моля на Христос да ми запази здравия разум и енергията, за да мога да помагам на семейството си – парализираната ми майка, жена ми и котетата, които винаги са около мен. О’кей?
Разрушители на работата… разрушители на работата… Убийци на времето? Бих казал – вниманието, с което е ограждан даден писател с репутация (забележете, не казвам „слава“) от скрито амбициозни неутвърдени още писатели, които се увъртат около него, или му пишат писма, или се обаждат по телефона, за да искат услуги, които са всъщност работа за някой гаден литературен агент. Когато бях неизвестен млад писател, борещ се за съществуване, както се казва, аз си вършех сам пешеходната работа, години наред нагоре-надолу по Медисън авеню, от издател на издател, от агент на агент; и нито един път в живота си не съм написал писмо до печатан известен писател, за да моля за съвет или помощ; или пък – небето ми е свидетел – да съм имал нахалството да пратя по пощата свой ръкопис до някой нещастен автор, който после да бъде принуден да ми го праща обратно, преди да е обвинен, че е откраднал идеите ми. Моят съвет към младите писатели е да се сдобият със собствен агент, може би чрез своите университетски професори (както аз хванах моите първи издатели чрез моя професор Марк ван Дорен), да си вършат сами черната работа, или „нещата“, както се казва на жаргон… Така че нарушителите на работния процес не са нищо друго, освен определени хора.
Закрилник на работата е нощното уединение, „когато всичко наоколо спи дълбоко“.
Известност и публично изповядване в литературна форма е сърдечен недостатък, с който си роден, повярвай ми.
по материали на liternet.bg превод: Александър Гочев
