Сряда е. Седя мирно и тихо на чина си в очакване да свърши часa. Смрачава се. С монотонния си, бавен говор, учителката кара времето да се влачи още по-бавно. Реших да прочета част от урока в учебника, за да не умра от скука. Там попаднах на нещо интересно, което запомних и по-късно, с годините щях да осмисля по-дълбоко. Една закономерност, която е изключително семпла и същевременно толкова основополагаща, че ако се загледаш, би могъл да откриеш във всеки малък детайл около теб, независимо дали си се взрял в нещо материално, или духовно. Става въпрос за 3-тия принцип на механиката: „Всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие“. В момента, в който го чета ми звучи назидателно.
Звукът на звънеца ме стресна. Зацепил съм на закона с противодействията и се опитвам да намеря изключение. Явно това няма да се случи днес. Приготвям си чантата и тръгвам към дългоочакваната свобода. …и все пак ако удариш стената с чук, как би могла тя да противодейства …не, не му е момента да го мисля сега. Очаква ме ново, интересно изживяване. По рано днес си купих цигара канабис. Уговорих се да я изпуша с приятел от съседния клас – Стели. Досега не съм правил нещо подобно и сърцето ми бие учестено дори при мисълта за това, какво ме очаква.
– Няма да ни хване. – Както винаги изрази мнение Стели. Не мога да разбера защо това момче все има какво да каже по всички въпроси. Дори когато лъже. Особено когато лъже.
Забързано се движим по сумрачните улици. Говорим си общи неща за училище, а гъделът от очакваното преживяване прави разговора оживен, дори леко напрегнат. Стигаме до спирката на тролея, който ни води към къщи, но не се спираме там. Минаваме през малко тунелче, за да се озовем в тъмната градинка на жилищен блок. Побиват ме леки тръпни на вълнение. Отварям си чантата и изваждам от нея въпросната цигара. Давам я на Стели да я запали. Пушим бавно, кашляме. Когато свършва цигарата се споглеждаме, но е толкова тъмно, че не можем да видим нищо особено.
– Нищо не стана. – Каза Стели и, въпреки че не казах нищо се съгласих. Тръгваме към спирката. Минаваме през въпросното малко тунелче и…
…се озоваваме в нов, коренно различен свят. Заставам неподвижен, за да се насладя на ярките цветове, които ме заливат отвсякъде. Решавам леко да извърна глава встрани, но вместо погледа ми плавно да се насочи другаде, той започва да се мести бавно, кадър по кадър, а силно светещите лампи се засичат три-четири пъти преди да изчезнат. И това не е всичко. Шумът от всички хора около мен се е засилил. Подобен е на река. Като че ли седя в средата на шумен планински ручей и чувам сблъсъка на водата с всяко камъче. Всеки звук е различен, има своя идентичност и ако се заслушам ще открия нещо за човека, който го издава. Ако се концентрирам достатъчно бих могъл да отгатна дали е дебел или слаб, нервен ли е или весел, или уморен. А ако се абстрахирам от отделните звуци ще чуя общото ромолене, което ме кара да приема хората не като различни идентичности, а като част от цялост, която също носи свое различно излъчване.
След първоначалната минутка на шок от преживяното решавам да погледна Стели. Като че ли не искам да видя него, а себе си. Интересно ми е да разбера как изглежда човек, напушен с ганджа за първи път. В очите му се чете тъпа изненада, примесена с известна доза замаяност, но не чак толкова, че да загуби способност да възприема. По-скоро обратното. Изглежда пренаситен от усещанията. И той ме поглежда. Два тъпо изненадани погледа се срещат. Това коренно променя ситуацията. Поражда див, истеричен смях и от двете страни.
Тролеят пристига. Време е да се стегнем и да спазим някакво благоприличие, въпреки че е много трудно. Оглеждам се и виждам, че всички погледи са насочени към нас, на места с учудване, на други с неприрязън. След няколко секунди сме седнали удобно и почти сме се успокоили. Усещам леко неудобство от поведението си, самият аз се дразня на безсмислено хилещи се пубертети, показващи своята „независимост“ по този неприличен начин.
Точно когато си мислим, че сме овладeли ситуацията, тролеят тръгва, издавайки най-смешните звуци, които сме чували. Проявявам усилие да запазя самообладание, но Стели започва да се смее толкова силно и искрено, че мога да видя как сливиците му весело подскачат с всеки смущаващ околните стон. Не спираме почти през целия път. Правим малки паузи на спирките и в моментите, когато шофьорът не натиска педала на газта, за да спре адското бръмчене. Околните спряха да ни притесняват, дори бих казал, че спряха да съществуват известно време за нас.
