Беше вечер и с Ванката пиехме бира в “Улицата” – единствената кръчма във Велико Търново, която ми допадаше. Груби дървени маси, умерено тежка музика, весели пиянски гласове и атмосфера, която всеки път, когато дойде сервитьорката, те мотивира да кажеш “Голяма наливна, моля!”.
На съседната маса видях симпатично момиче с къдрава, кестенява коса, бяла кожа, нежни устни и светло-кафяви, живи очи. Хареса ми. До ръката ѝ се търкаляше запалка с нарисувано канабисово листо. Не се сдържах и отидох да я заговоря.
– Извинявай, случайно видях, че на запалката ти има канабис. Имаш ли идея от къде мога да си купя, понеже не познавам никого тук. – Попитах аз. Опитах думите ми да не звучат като нелепа свалка в провинциална кръчма, до ден днешен не знам дали се получи.
В погледа ѝ прочетох лека изненада, уместна за случая. Секунда по-късно неудобството се разсея, веселите ѝ очи се раздвижиха и насочиха към мен в чаровна усмивка.
– Не знам за купуване, но ако искаш, може да останеш с нас. По-късно ще ходим на купон. Там със сигурност ще има.
Още по-добре, казах си наум. Погледах Ванката продължително и когато погледите ни се срещнаха му показах, че оставам при тях. Момичето се казваше Силвия, но всички ѝ викаха Сю. До нея седеше неразделната ѝ приятелка Катя. И двете пиеха изключително много за габаритите си (както щях да се уверя по-късно).
След кръчмата отидохме до неин приятел, после трябваше да тръгнем към купона. По пътя взехме водка „Търговище“, за да поддържаме огъня жив. Момчето се оказа свестно, а разговорът – увлекателен. Беше пуснал за фон “Beastie boys” – банда, която ме предразполага да се чувствам в свои води.
В апартамента имаше котка. Заиграх се с нея. Ноктите ѝ бяха остри и докато се усетя, цялата ми ръка бе надраскана. Сю се присъедини. След няколко минути двамата бяхме надрани и ухилени един до друг. Изведнъж ръцете ни се докоснаха, погледите ни се срещнаха, тя затвори очи и се целунахме.
Обичам първите целувки. Те са кратък момент на пълна отдаденост с романтичната представа за човек, когото все още не познаваш. Така започна всичко. Запалихме онова малко огънче, което с времето малцина успяват да запазят живо. Капчицата топлина, която всяко човешко същество търси, за да се почувства у дома. Устните ни бавно се разделиха. Очите ни все още бяха затворени. Сякаш не искахме светлината да прогони този момент.
Усещането да сме заедно бе прекрасно и изобщо не разбрахме как за нула време сме изпили литър водка. Тръгнахме към купона. Когато започнах да се движа усетих, че може би идеята да продължа с алкохола няма да доведе до нищо добро. С плавни, неравномерни движения се запътихме към “Улицата”, откъдето трябваше да вземем Катя. Сега кръчмата бе придобила друг чар. Музиката бе силна, светлината – приглушена, хората живо щъкаха наоколо.
Реших да не влизам навътре със Сю. Щях да я чакам на входа. Докато стоях, фиксирах две мършави скинарчета, седнали на маса близо до мен. Никога не съм обичал хора с бели връзки на кубинките и плешиви глави, не заради вкусът им към облеклото, а заради безсмислената агресия и враждебност, която излъчват. Във всеки друг момент от живота си в подобна ситуация бих се навъсил недоволно за секунда и забравил за неприятната гледка. Не и днес.
Изпитата водка се надигна в мен и вместо да излезе оттам, откъдето е влязла (един процес, към който изпитвам само уважение, защото след него винаги се чувствам по-добре), стигна до мозъка ми и подаде безразсъдна и самоунищожителна команда.
– Какво става момчета? Никога не съм разбирал колко тъп трябва да си, за да станеш скинар. – Това бяха мои думи. Мършавите скинарчета спряха да си говорят, застинаха и заеха отбранителна поза. Напрежението се покачваше, нещо което вероятно щях да усетя, ако алкохолът не бе прерязъл пътя за бягство към здравия разум. В следващите няколко секунди не се случи нищо. Вероятно дебелото яке, с което бях облечен, създаваше илюзия, че всъщност съм здравеняк, а пълната липса на страх, благодарение на водката и бирата – че сериозно ми хлопа дъската.
В този момент отнякъде се появиха Сю и Катя. Силвия изненадващо бързо се ориентира в ситуацията, приближи се тичешком към нас и извика:
– Хей, спокойно момчета. Той е много пиян. Моля, не му обръщайте внимание!
Мършавите скинчета се отдръпнаха леко назад, без да казват нищо. Единият махна одобрително с ръка в знак на примирие и ни оставиха спокойно да излезем от кръчмата. След минута тотално бях забравил какво се е случило и вече спокойно говорех с момичетата. Те минаха на другия тротоар, аз се забавих с няколко крачки зад тях и… Всичко изгасна.
Когато отворих очи, алкохолът си беше отишъл, сърцето лудо блъскаше в ушите ми и бях облян в кръв. Скинчетата вече бяха на стотина метра и бягаха, все едно ги гони самият дявол. Бяха ме ударили с бокс в тила. Изправих се и започнах да викам с цяло гърло след тях:
– Страхливци! Само в гръб ли можете да нападате!
Сю и Катя бяха застинали на съседния тротоар. Все още не осъзнаваха какво се е случило. Когато излезе от това състояние, Силвия се затича към мен и ме прегърна. Кръвта се стичаше по врата ми и бавно напояваше ръкава на якето ѝ.
– Трябва да те закараме в болница – каза притеснено тя.
– Дай първо да викнем полиция. Не искам да им се размине – нервно просъсках аз. Думи които никога досега не бях казвал и нямаше да повторя. Половин час по-късно пристигнаха “органите на реда”.
– Добър вечер. Документи за проверка моля.
Започнах да бъркам, но не открих нищо. Явно мършавите скинарчета ги бяха свили.
– Сигурно са ми ги откраднали, когато съм паднал. До преди малко бяха в мен.
– Тогава ще трябва да дойдете да напишем акт.
– Не виждате ли, че ми тече кръв от главата! Искам първо да отида в болница! – развиках се аз осъзнавайки, че съм направил грешка като съм ги извикал.
– Като свършим може да ходите където искате – без емоция отвърна куката.
И Сю се развика, но резултат нямаше. Качиха двама ни в патрулката и докато тя се ядосваше, негодуваше и се караше на всички, стигнахме до районното, написах обяснение и ми връчиха акт.
Главата ми все така си кървеше.
Пуснаха ни и пеша тръгнахме към болницата. Междувременно се обади Катя, която се беше върнала в кръчмата и разпитала за скиновете. Викали им “Пижо и Пенда” и били от Пловдив. Стори ми се подходящо. Малки, парцаливи кукли на конци. На думи се заканих, че ще ги намеря и “ще видят те тогава”, но ефектът от алкохола бе отминал и започвах да осъзнавам, че сам съм си виновен. Мотивацията ми за отмъщение отслабваше с всяка минута. Не и тази на Сю. Говореше така, сякаш ако ги хване, ще им причини неща, на които и при най-добро желание едва ли съм способен.
Влязохме в болницата и ме насочиха към кабинет, където да ме закърпят. Сю влезе с мен в манипулационната и чинно следеше как ми зашиват кървящите рани. Не издадох и звук до последния шев. След това я изпратих до вкъщи.
На сутринта главата ме болеше ужасно. Не знам дали беше от ударите или от алкохола, но подобна болка съм изпитвал единствено след като съм смесвал българско уиски с ракия. Веднага се сетих за Сю. Когато погледнах телефона си, имах ново съобщение: “Искаш ли да се видим на пазарчето в три?”. Пристигнах в уречения час.
– След случилото се вчера мислех, че няма да дойдеш – каза Сю. Усмихнах се, защото и аз не бях сигурен дали ще звънне.
