Добре, какво си имаме тук? Лондонска импресия с източно европейски привкус и документални елементи. Авторът ѝ изрази плаха надежда, че няма правописни грешки и ще го публикуваме, за да бъде култов писател. В редакцията още спорим дали е писател, но сме категорични, че е култов, и го публикуваме. Ако бяхме един друг сайт, сигурно щяхме да му дадем една писалка Mont Blanc. Правописни грешки имаше. Май ги оправихме. (бел.ред.)
Пиша с изтощена батерия – излъчвам слаб ток подхранвам… Процесите се случват и все пак ги записвам кодирано. Самият аз не ги разбирам. Днес съм без мобилен (off the radar!), избягвам шибаняшки места в централен Лондон. Колебливо влизам в кръчма вече доста насвяткан. В пъба в момента са пуснали едно парче на Prince – той се плъзга по „груува“ с папагалска натруфеност лъскаво разнебитен, контролирано свободен… Ангажиран съм с музиката докато не сменят с Good Vibrations и се отказвам. Моите уважения, обаче в тези мрачни времена Beach Boys звучат като погребален траурен марш защото техният оптимизъм се провали.
За разсейка от моите глобално – екологични разсъждения се оглеждам кой е наоколо. Някой звънна на момичето зад бара и тя заговори мйеко по телефона. С теб съм, Систър. Само някой изпитал подобна безизходица покрита с притеснената гримаса на добряшка полу-усмивка би ни разбрал. Притеснието е признак за цивилизация, въпреки че тази усмивка го скрива колкото щраус в пясъка…
Не се обаждам като сънародник, за да не товаря и двама ни и обръщам прожектора към двойка туристи. Хващам ги да си поръчват по половин бира – „половинките в живота пият половинки“ – написвам с химикал на касовата бележка и веднага си въобразявам, че това е велика мисъл.
Продължавам да пиша за тях все едно съм ги разбрал: „Някога тя беше открила, че е супер забавен. Неизползвано дотогава качество, захлупено от срамежливост като съкровището на Али Баба, откритието беше замирисало на мухъл от дълго отлежаване, но тя не беше гнуслива“ – това не знам откъде дойде, но се спирам. „Сега обаче бяха преминали в мрачен период на връзката си. Огорчението и неспособността повече да намират щастие в това че са заедно, двамата изливаха като отрова от концентрирано отчаяние един на друг. И го правеха по навик.“ – опиянен съм от собствените си думи (и от соло-бирфеста който си организирам цял един следобед), но няма повече място на листа.
Обръщам бележката и дописвам от другата страна – „дори науката е тежко заразена с поп-култура…“. Вярно, бомбастично, недотам оригинално, но и това не завършвам, защото влизат две туристки. Не мога да ги ги чуя защото са далеч, но формата на устните в разговора им издава, че произнасят източно европейски думи. Ставам за да видя по добре, но стола ми се разкаща и почти си падам на гъза… Приближават се. Едната е със стил пънк-буламач-2015 – кецки Конвърс, късо и сплъстено кожено палто, мрежест чорапогащник, бретонче и пиърсинг на веждата, но другата – ооо, тя е великолепна простакеса – цицорела с клин и блуза с капси!
– Тази бира хубава ли е? – питам я с безгръбначен глас. Разбира се зная, че Fosters е отвратителна бира докато я поръчва, просто леопардовите блузи свирят на първична струна и аз резонирам. В бекграунда има телевизор и плоският екран излъчва ненатрапливо мач между Украйна и Испания. Аз съм облечен с балтон. Заформих си пълна идилия . Време да се разкарам…
… прибирам се по-късно, към два и нещо, с колелото. Ръми, пред вратата вкъщи един жабок ми скочи на крака от тъмнината. Изкара ми акъла. В последния момент го изстрелях нагоре, псувайки без да мисля. И той ме изпсува нещо на жабешки. Явно се бяхме шашардисали и двамата.
Гуга Иванян
