“Август в дочути разговори”, част 1
“Ако очакваш той да омекне и да те оцени, това няма да се случи. Мисли къде да спиш днес. Утре вземи влакът за Париж, качваш се на самолета, ще се прибереш насам и оттам ще видим. Има ли нещо, което не съм разбрала? Кажи ми отначало какво се случи…”
“Чу ли новата песен на The Weeknd?”
“Аз дойдох тук, за да ви видя, знам, че не сте провокатори.”
“Живял съм навсякъде и лесно се откачам от едно място, но София е като Монтевидео – черна дупка, която не можеш да напуснеш. Идваш и те просмуква.”
“В моето училище пистолетите не бяха газови, а истински. Излязоха няколко хип-хоп звезди от него. ”
“Местната чужденка”
Обичаше писмата да идват от хора, чиито имена можеше да произнесе. От младостта си знаеше, че всичко, което забавя ангажиментите й дори с минута, е опасно. Допуснеше ли го, целият свят я заобикаляше – ако държеше един случаен човек настрани, държеше на дистанция и всичко останало.
Не обичаше работния ден да е по-дълъг отколкото трябва, иначе започваше да сънува хора, от които няма полза. Не искаше да бъде разпъвана на различни страни. Искаше да може да докосва пръстите на краката си без да среща чужд поглед, когато се надигне от земята. На късна възраст осъзна колко е хубаво да се събужда сама. Срещу нея да няма ново лице, а просто бяла стена. Лицето веднага ти напомня за предишния ден, бялата стена я уверяваше, че всеки ден е начало.
Нямаше време да разкодира почерци и да проверява дали “Мохамед” се пише с двойно “м” по средата. “Макар че, ако мъж на име Мохамед ми пише, сигурно е или гей, или никога не е бил с жена, която истински харесва. Ще му отговоря.’’
Писмата от Източна Европа бях умерено предизвикателство. Ето, това писмо идваше от очевидно женско име, само от три букви. Повтори го на глас няколко пъти. Беше ходила в страната, откъдето идваше писмото, малко след като държавата беше придобила независимост от Съветския съюз? Или беше Югославия? Не, хората тогава щяха да споменат нещо за война, значи е било Съветския съюз. Можеше да провери веднага в интернет, но новият смартфон беше толкова тежък, не искаше да прави нищо освен да говори по него. Какъв е смисълът да стават все по-големи с всеки модел? Беше странно – хората я познаваха, но я бяха гледали само в най-известните й роли, тъй като малко филми са били показвани с нея преди падането на комунистическия режим. Помисли си, че в крайна сметка, това не е кой знае какъв пропуск. Индианците ли вярваха, че ако камера на бял човек те снима, тя взима нещо от душата им? Всеки път, в който видеше плакат на свой филм по улиците, тя се чувстваше точно така.
Беше не в само столицата, отиде и в един от другите им големи градове, някъде до Черно море. Не можеше да чете кирилица, но някой й каза, с частичен английски, който съответстваше на нейния английски, че тук всеки бар има в името си нещо американско: “Калифорния”, “Холивуд”, “Невада”, “Малибу”. Мечтанието за Запада беше прескочило Западна Европа и това малко я натъжи. “Значи е крайно време за бар “Монако”, отвърна тя и всички около нея схванаха шегата. Все по-рядко й се случваше някой да схваща шегите й.
Онази вечер, вероятно преди вече десет години, тя излезе към два сутринта и просто се разхождаше по улиците. Не срещна много хора: скейтър й даде трева, пиян мъж се опита да говори с нея на нещо, което звучеше като да е на руски, семейства се прибираха от една от първите си вечери навън след като децата им вече могат да останат сами вкъщи. Стигна до неонов надпис на който пише “Калифорния”. Засмя се, не от тревата. Американската мечта е навсякъде и Калифорния може да е навсякъде. “Навсякъде”, повтори тя на глас.
Мислите й се върнаха към писмото от момичето с краткото име. “Благодаря ви. Нека животът ви да бъде ясен като името ви. Не прекосявайте океани без смисъл. През няколко години, боядисвайте белите стени у вас”, написа тя на лист хартия. На кого трябваше да се обади, за да намери плик? Къде отиде нейният Мохамед?
Хотелът не позволява свободни ходове
“Какво си спомняте от предишния концерт в страната?”
Изненадващо много. Това му идваше да каже, но отговаряше с приемливите клишета – публиката, природата, жените. Всъщност рядко виждаше нещо от това – светлината на сцената винаги заслепява, а животът между летището – залата – хотела не позволява свободни ходове. ОК, може би с жените беше беше различно. Би му се искал да каже и мъжете – тук му изглеждаха едновременно здрави и незаплашителни, като планини, по които можеш да се покатериш лесно. Един от тях кръжеше около него, наблюдаваше по кои от пиратските дискове на сергията се движеха пръстите му. Това беше един от първите пъти, в които осъзна, че има моменти, в които не е по-силен от средата, не можеше да се скрие, черното по дрехите му беше различно от черното по дрехите на другите.
– I give you this disc for 10 leva – really all the very best of!
След определена възраст е трудно да се загубиш истински, гледа се дори с лошо око на откривателския инстинкт – приличаш на завоевател, на човек, който търси екзотика, вместо автентичност. Но как се отърваваш от излишностите си освен, ако не преживяваш нещо ново? Ако пътуваш само в себе си, това означава постоянно да претворяваш личния си живот до степен, в която да се убиеш или да убиваш бавно близките си. Тук в черното имаше оттенък на сиво.
– Do you want it? Just 10 leva, повтори планината.
Снимката на обложката беше правена преди десетина година – от една страна се жегна, че не са сложили по-нова, от друга страна се усмихна, че който купи диска, ще го гледа по-млад. Който беше събирал песните тук имаше фантазия – някои въобще не бяха хитове.
Обърна се към планината, която надвисваше над града. Помисли си, че може да я изкачи. Все пак тук е още млад.
“Август в дочути разговори”, част 2
“Не познавам протестиращи, които да работят в Европа. Всички са безделници и пияници.”
“Цялото очакване от мен да станa нещо ме отдалечи от него. Психологическо е. Нямам проблем с това.”
“Скарах се с майка си, няма как да й кажа, че съм си счупил ръката.”
“Моля ти се, имаш бедра, покажи ги!”
“В моя харем има само фън, няма конфликт.”
“Аз малко те блокирах, но вече не ти се нервя.”
