Подарих си следобедно „Сцени от един семеен живот“ на Бергман. Лив Улман ми е любимка (и стана такава, впрочем, преди още да съм гледала филм с нейно участие, когато на 16 прочетох автобиографията й).
Парадоксално за лента, в която гледаме разпада на едно семейство, излязох си от киното успокоена.
Именно „спокойствие“ е точната дума.
Два часа и половина, през които понякога не можех да понасям и двамата герои, идеше ми да им зашлевя по един шамар за отношението им към себе си и към другия. По детски търсех да класифицирам – това е жестоко, това е прекалено търпеливо, това е липса на достойнство.
Но пък нежността и топлината, които остават…
Кротка, несъвършена нежност, несъвършена обич. Един такъв филм много поставя нещата в перспектива. Хем плаши – „боже, това ли е бракът, това ли е една дълга връзка“, хем след това си някак сдобрен със себе си и света.
Погледът се разширява. Абсолюти няма, и това е хубаво.
Scener ur ett atkenskap (1973)
