Франсис Скот Фицджералд пише „Крахът“ през 1935-36 година. Подобно на съвременника си Томас Улф, той създава една автобиографична проза, съставена от есета, бележки и писма и това се случва десет години след големия успех на шедьовъра му „Великият Гетсби“ – роман, който той написва едва 29-годишен.
Младият Фицджералд упорито се стреми към успеха и го постига. Но за всички е ясно, че той се оказва само отклонение, помрачение на съзнанието му преди саморазбулването, преди откритието, че вече никога няма да бъда същия човек.
Фицджералд умира през 1941 г., на четирийсет и четири години; кризата го връхлита през 1935 – 1936 г. – времето, когато пише текстовете, съставляващи „Крахът”.
Неволите не водят непременно до обезсърчение — обезсърчението си има свой бацил, толкова различен от неволите, колкото е артритът от схванатите стави.
Би трябвало да умееш да виждаш, че всичко е безнадеждно, и все пак да не отстъпиш от решимостта си да го промениш.
Човек може да се разбие по различни начини — може да се разбие мозъкът ти — и в този случай други ти отнемат правото да вземаш решения или тялото ти, когато не ти остава друго, освен да се подчиниш на белия болничен свят; или нервите ти.
Несъмнено целият живот е процес на разпадане, но драматичните удари в това действие — големите внезапни удари, които връхлитат или изглежда, че връхлитат отвън, — онези, които запомняш, върху които хвърляш вината за хода на нещата и за които споделяш с приятелите си в мигове на слабост, не разкриват последствията си отведнъж. Има и един друг вид удари — те идват отвътре, а ти ги долавяш едва когато е станало твърде късно, за да поправиш каквото и да е, когато неизбежно осъзнаваш, че в известен смисъл никога вече не ще бъдеш предишният добър човек. Първият вид разпад настъпва бързо — вторият протича почти незабелязано, но го осъзнаваш наистина внезапно.
Светът съществува само в твоите очи и в твоето понятие за него. Можеш да го направиш толкова голям или малък, колкото поискаш. А ти насила се опитваш да станеш дребно хилаво човече.
От всички природни сили жизнеността най-трудно се предава на другите.
Известно е, че класическият лек за падналия духом е да се замисли за онези, които живеят в крайна нищета или изтърпяват физически страдания — това е извечен балсам за всяка печал и доста благотворен съвет за дневна употреба от всеки човек. Но в три часа през нощта една забравена дреболия добива трагичната значимост на смъртна присъда и лекарството не действа — а когато над душата тегне истински непрогледна нощ, часът е вечно три през нощта, ден след ден.
И най-отегчителният дърдорко или и най-циничният Распутин, който може да влияе върху съдбите на редица хора, трябва да притежава някаква индивидуалност.
Поразяващо е, че един-единствен комар може да бъде по-страшен от цяло ято. Човек може да се мобилизира срещу ятото, но един комар се превръща в личност — в омраза, в зловещия придъх на борбата до смърт.
Естественото състояние на усещащия зрял човек е овладяното нещастие. Мисля още, че у зрелия човек желанието да бъде с по-съвършена сърцевина от вашата, този „вечен стремеж“ (както се изразяват онези, които си печелят хляба с подобни изявления), само увеличава нещастието в края — края на нашата младост и надежда.
Източник: Франсис Скот Фицджералд, „Крахът“, превод: Рада Шарланджиева
